60- те са– времето на хипитата, Уудсток и любовта. Тогава във Франция излиза филмът „Търсете идола“ – смешна история за китара и откраднато бижу. Във филма Силви Вартан пее заедно с Шарл Азнавур и Джони Холидей. Съвсем скоро Франция ще я посочи за новия си идол. А в зала Олимпия я чака първата любов – Джони Холидей.
 
„Имахме много бурен живот и всъщност израснахме пред всички. Меко казано, нашето изобщо не беше интимна, лична връзка. Запознахме се зад кулисите на Олимпия, той също правеше първите си крачки. Влюбихме се и беше лудост!“, разказа певицата пред БНТ.
 
Силви и Джони - „златната двойка“. Сватбата им докарва феновете до истерия, животът им е на показ. Останалото го знаем - изгаряща страст, турнета, раздели, дете и развод. Днес Вартан посвещава част от концерта си в памет на Джони Холидей. На какво я е научил животът тогава – на любов или на прошка?
 
„Научи ме на толкова много неща! Започнах да пея на 18, а той беше на 19. Не ми беше комфортно със славата, със загубата на анонимност, не се чувствах добре, не бях подготвена, не ми харесваше! Бях на 6, още в България, когато разбрах, че искам да съм творец, но въобще не ми хрумна, че ще съм пред очите на всички. Беше лудница! Всичко беше ново, бурно, вълнуващо! Бяхме хлапета, които тепърва се учат на всичко“, спомня си тя.
 
Малко след раздялата им Вартан пее за любовта като цигарен дим - влиза в очите и те кара да плачеш.
 
Още ли мислите, че любовта е като цигара?
 „Че те изгаря, да, понякога да. Но, ако намериш правилната половинка, ако намериш човека, който ти е брат, любовник, съпруг и приятел- тогава не изгаря, тогава е просто…. прекрасно!“
 
Пяла е на една сцена с Жилбер Беко и Бийтълс, Шарл Азнавур й пише песен, партнирала е на Жан Маре, а великият Годар е искал да снима филм с нея.
Но славата и успехът гарантират ли щастието?
 „Би било твърде просто! Зависи какво търсите в живота. Разбрах го още в България, когато получих малка роля във филм“.
 
В "Под игото".
 
"Под игото“, да, режисьор беше Дако Даковски, помня името му. От онази роля с парите ми купиха чифт обувки. Бях толкова развълнувана, беше невероятно да се превъплътя в някой друг. Казах си – ще бъда артист!", спомня си тя.
 
Днес всеки може да бъде известен със социалните мрежи, но прави ли те успешен?
 „Не, не, ако го правиш поради грешните причини, не се получава. Трябва да си силно мотивиран, със страст и мечта! Не можеш просто да искаш да си известен, заради славата и парите! Имах щастието да сбъдна мечтите си и за нищо не съжалявам! Но нямам рецепта. + Винаги съм действала със сърцето и инстинктите си. Много е лесно в този бизнес да се качиш на въртележката и да не слезеш от нея- тогава губиш същността си. А не бива да се отдалечаваш от важните неща -– любовта, семейството, децата.

Вартан пя за баща си, написа книга за майка си. Любов, семейство, деца – единственото, за което си струва да водиш битки.
 
„Най-голямата битка беше, когато загубих родителите си. Да загубиш хората, които обичаш - няма по -голяма битка от тази. Невъзможно е да преодолееш мъката. Късмет е, че пея и играя, и така изливам тъгата, споделям емоцията. На сцената забравяш болката, а публиката ти отвръща с любов. Неповторимо е!“, разкрива певицата.
 
Няколко пъти досега споменахте думата "любов". Това ли е ключът ви за живота?
„Определено! Не съм първата, която го казва, но за мен тя е най-важното. Тя ти се дарява в началото, ако си с късмет да имаш страхотни родители. Парите не те правят щастлив. Сега някой ще реагира - "лесно е да се каже, когато ги имаш!". Да, но нека споделя нещо лично- когато пристигнахме във Франция бях на 7 и живеехме 4 години в една хотелска стая. Аз и мама спяхме на едното легло, татко и брат ми - на другото. Баща ми работеше като вол, малко по малко успяхме да се издигнем в живота благодарение на усърдния им труд. Понякога, когато съм нещастна се връщам в онази стаичка, затварям очи и се виждам там, и съм толкова щастлива. Нямахме пари, но имахме всичко - свобода и любов“.
 
Знаете ли, че в разни класации българите се оказваме най-нещастната нация, все сме недоволни и се оплакваме?
„Не, не го вярвам! Нали са славяни? Но и аз съм така - може да съм много тъжна, а после много щастлива. Може да пееш, а после да плачеш. Мисля, че е ген.“
 
Харесва ли ви света, в който живеем?
„Не, не ми харесва“.
 
Защо?
„Ето, оплаквам се - проявление на българското в мен! Всичко се движи прекалено бързо. Днес децата не живеят детството, което аз имах. Имат толкова възможности и знаят толкова неща от ранна възраст, че нямат спокойствието да играят, да чувстват, да фантазират“.
 
Затова с фондацията си и благотворителните си проекти се опитва да промени света поне мъничко.
 
„Като пристигнах тук, отидох в Червения кръст. Беше трогателно! В България винаги плача! Имаме инициатива "Топъл обяд за дете " с Червения кръст, с Христо Григоров- невероятен човек, винаги е помагал. Деца, на които даваме обяд, бяха подготвили тържество, пяха и „Облаче ле бяло“. Виждаш ги изпълнени с мечти. Това си струва – да ги видиш поне за момент щастливи. Има една мисъл – „от този, на кого много е дадено, много се очаква да даде". Така и го чувствам. Надявам се повече хора да се присъединят към нас!“