На 26 ноември бившият кмет на Херсон Володимир Миколаенко стана един от стоте лауреати на третата годишна церемония "УП 100". Получавайки наградата, той излезе на сцената с реч, която е написал във влака — от родния Херсон до Киев.
"Украинская правда" публикува размислите на Миколаенко, който беше хвърлен в руски затвор.
Аз много мислих, и в плен, и вече когато се върнах, за това какво се случва с нас, защо ни се случи, можехме ли да го предотвратим, как да го прекратим. И знаете ли, това са глупави мисли. Те не дават нищо, освен горчивина и униние.
Отговорите всъщност са прости.
Защо ни се случи това? Защото това е географията. Географията е съдба. Защото ние не можехме да излизаме на протести срещу Путин вместо руснаците, не можехме да защитаваме техните медии или конституция. Те трябваше да направят това. Но тях това ги устройваше, а и сега ги устройва, нека бъдем честни.
Можеше ли да бъде предотвратено? Вероятно е имало няколкопроцентова възможност това да не се случи. Ако не бяхме предали нашето ядрено оръжие, ако не бяхме предали нашите самолети за стратегическа авиация, ако веднага бяхме избрали Чорновил вместо Кравчук, ако, ако, ако...
Всички ние все още се измъчваме с тези "ако-та", сякаш можем да се върнем в миналото и да поправим всичко. Но няма как. И тези безкрайни "ако-та" се превръщат само в точки на напрежение, около които безкрайно спорим.
Трябва да приемем реалността такава, каквато е, дори когато изобщо не ни харесва и ни се иска да живеем през 2008 година и да се преструваме, че няма никаква война.
Но ето така живеем сега. Възрастни погребват децата си, руснаците убиват цивилни за забавление, страната е изпълнена с шума на генератори, фронтовата линия е хиляди километри. А на международната арена все още не са решили дали ние с вас заслужаваме да оцелеем и да запазим страната си.
Ето такава е реалността. И в рамките на тази реалност много ме притеснява мисълта, че огромен брой хора участват в тази война някак си, знаете ли, леко.
Дори не говоря за така наречените укриващи се от мобилизация, защото те са само малка част от големия украински народ. Към народа, мисля, нямаме претенции, защото народът масово воюва, а укриващите се са изключение от народа, а не негово правило.
Моята претенция е към онези, които говорят от името на народа, вземат решения за народа, пряко влияят на това как и с какво живее народът. Говоря за нашите политици и някои наши журналисти.
Трудно ми е да приема, че има огромен брой хора в нашия елит, които вече 4 години се държат така, сякаш съществува някаква резервна Украйна, където ще избягат, ако тази падне.
Не, разбирам, че повечето субектни хора имат достатъчно пари и връзки, за да прекарат остатъка от живота си в Париж, Прага или Ню Йорк, където ще могат да разказват как лошият народ не се е справил и е загубил, а нали те са предупреждавали.
Но повечето от нас нямат резервна Украйна – имаме само тази, няма друг живот – има само един, който сме готови да дадем за Украйна и в Украйна.
Невероятно ме дразнят политици, които виждат кризата във властта не като риск, а като шанс да откраднат нещо. Не мога да чета новини, които са написани така, че да убият последната ми нервна клетка заради излишен преглед на безсмислени глупости.
Всички възприемат украинците като ресурс. Но този ресурс не е безкраен.
Много ми се искаше поне украинските политици да се научат да уважават своите хора, своя народ, за когото работят. Защото тези хора са единственото, което имаме, и това е единственото, което може да ни спаси.
Има хора, които преживяват всичко, които преодоляват невероятни трудности, които са по-силни от смъртта и унинието. Хора, които не познават страха, и за които "Украйна преди всичко" не са просто думи.
Тези хора са наши сънародници. И благодарение на тяхната преданост ние с вас можем да се събираме тук и да си раздаваме отличия, награди.
Всичко, което имаме, са хората, украинският народ. И именно в хората трябва да инвестираме. Във всички, които са останали тук, във всички, за които Украйна е важна, във всички, които се отвращават от мисълта за руснаците, които се борят и не се предават.
Видях Русия отблизо и съм сигурен, че няма нищо по-отвратително, по-низко и по-неприличащо на Украйна от Русия.
Понякога ми се струва, че онези, които не са виждали Русия толкова отблизо, колкото аз, не разбират съвсем добре срещу какво се борим и колко е важно да не загубим.
Ако има резиденция на Сатаната на Земята, тя е точно там, в Русия.
Ние в никакъв случай не трябва да станем част от този ад. И няма да станем. Благодарение на невероятните хора, които убиват тази гад всеки ден.
И благодарение на това, че всеки, който не е на фронта, трябва да прави всичко възможно, за да им помогне – с благодарност и преданост всеки ден. И тогава непременно ще настъпи времето, когато няма да спорим и да казваме: ами ако...
Превод и редакция: БЛИЦ
