„Никога досега евакуацията не е била такава, каквато трябваше да бъде. Нито полицейските части „Белите ангели“, нито благотворителните фондове, нито аз самата можехме да изведем онези, които не искаха да тръгнат. Така огромен брой деца останаха в капана на приближаващите фронтове“, започва разказа си доброволката Оксана Волжина пред УНИАН.
Според нея новият закон за принудителна евакуация е закъсняла, но критично важна стъпка. „Този закон не е за да се отнемат деца. Той е за да стимулира родителите да заминат заедно с тях. Ако аз дойда за детето, майката няма да го остави и ще се качи в буса с него.“
В Бахмут и Авдиевка Волжина се сблъсква с ирационалния страх на хората от неизвестното. „Хората буквално получаваха панически атаки при мисълта да напуснат града си.
Освен това руската пропаганда работеше мощно – разказваха им дивотии, че в Западна Украйна хората изчезват или ги продават за органи. Когато ги питах къде ще отидат, те отговаряха с въпрос: „С какви пари ще живеем?“ Беше трудно да ги убедя, че подслонът и храната ще са безплатни.“
За да спечели доверието им, доброволката е трябвало да стане част от тяхното ежедневие.
„В Бахмут родителите криеха децата си. Когато разбрах това, започнах буквално да живея с местните. Общувах с тях, извеждах по някоя баба или дядо и едва след време те започваха да ми казват под секрет: „Виждаме, че си нормална, ето там живее семейство с деца, макар всички да мислят, че са заминали.“
Оксана разказва за крайните ситуации, в които дипломацията отстъпва място на суровата реалност.
„Имах случай с три малки момиченца – на две и три годинки. Те не бяха излизали навън и не се бяха мили нормално от година. Наоколо всичко гореше. В такива моменти не натискаш върху майчинския инстинкт, а казваш: „Имаш точно 30 минути за багажа. Времето тече.“
Тя е категорична, че понякога е нужно да бъдеш „жесток“, за да свалиш розовите очила на възрастните. „Питах ги директно: „Какво чакате? Знаете ли какво правеха руснаците с жените и момичетата в Буча и Изюм?“ Трябва да събудиш човека и да му кажеш честно: „В момента ти решаваш дали детето ти ще живее, или не.“
Въпреки закона, Волжина подчертава, че държавата все още дължи на тези хора ясен алгоритъм за действие. „Трябва ни истинска държавна стратегия за спасяване на нацията.
Майката трябва да има „пътна карта“ – да знае, че ако тръгне, в другия град я чака подслон и работа. Не просто списък с адреси, а човек, който да се обади пред нея в приюта и да каже: „Ето, хората ви чакат.“
Най-голямата болка за доброволката остават случаите на хора, които се завръщат в окупация поради липса на подкрепа. „Едно 18-годишно момиче се върна при врага, защото тук не успя да докаже гражданството си и да получи паспорт. Това е позор.
Най-страшното е да избягаш от ада и после да си принуден да се върнеш в него поради безразличието на държавата. Това е просто самоубийство.“
Превод и редакция: БЛИЦ
