Малко професии в историята са толкова заклеймени, колкото тази на средновековния екзекутор. Въпреки имиджа й на коравосърдечно и кръвожадно занимание, екзекуторите гледали на позицията си с благоговение и вярност. Освен за да минимализират болката на горките си жертви, по-прични, които ще разгледаме по-късно професионализмът им винаги трябвало да бъде на ниво. В противен случай те ще се разделят със собствения си живот.

Но какво всъщност означава да си екзекутор и как получаваш тази длъжност?

Преди да започнем, редно е да се уточни, че задълженията на палача, както и начина му на живот, са били най-различни според района, в който практикува. Например, осъдените на смърт в Османската империя през 18 век са могли да избегнат брадвата, ако предизвикат палача на състезание по бягане и го победят. По това време екзекуторите са работили и като бодигардове и градинари.
В средновековна Европа повечето от тях всъщност са били бивши престъпници, защото работата е толкова отблъскваща за населението, че е било трудно да се намерят кандидати. Затова или някой бил заставян да убива хората, или работата била предлагана на човек, който вече е осъден на смърт.

В скандинавските страни едното или и двете уши на екзекуторите били отрязвани, за да се разпознават по-лесно от обществото. Друг (или допълнителен) начин да се бележат тези хора, е като буквално били жигосвани с определен знак. Както пише Хюго Матесен в „Boddel og Galgefugl“: „През 1470 година крадец се изправя пред бесилките в шведския град Арбога в очакване на смъртта си. Публиката обаче показва милост и когато той предлага да стане местния екзекутор, тя се съгласява. Той е помилван и след това тялото му е жигосано със знаци, означаващи, че е крадец и екзекутор.“

В Германия от друга страна, както отбелязва Джоел Харингтън в дискусия за книгата си „The Faithful Executioner: Life and Death, Honor and Shame in the Turbulent Sixteenth Century“: „Въпреки че е имало и екзекутори на заплата в Германия през 17, преди това често отговорността за отрязването на главата на престъпника се падала на най-възрастния член на семейството му.“

Според широката общественост по това време работата на екзекутора гарантира място в ада – дори при условие, че на места като Франция, например, екзекуторите са били освободени от тежестта на греховете си с официален декрет от църквата. Хората обаче нямали проблем с това длъжността да се изпълнява от вече осъден, защото така животът му също ще бъде обречен макар и в по-метафоричен смисъл. Екзекуторите често били пращани да живеят в домове извън града или населеното място, в което практикували. Също така им е било отказвано гражданство (като така правата им били значително по-малко), а също така имали забрана да се кандидатират на политически позиции, както и да посещават някои църкви, барове, бани и т.н. В някои места в Европа действали специални закони, което описват какво могат и какво не могат да правят екзекуторите. В баварския град Меминген през 1528 се забранява на хората да вечерят с екзекутор.

Така, въпреки че те били важна част от поддържането на цивилизовано общество, парадоксално били низвергнати от същото това цивилизовано общество.

Децата и съпругата на екзекутора били третирани по аналогичен начин, а за самия него не оставали много възможности за социализация освен със семейството му и с други екзекутори. Това означавало, че децата също нямали досег с много други деца освен с тези на други екзекутори, което по естествен начин водело до предаването на професията от баща на син. Така се създали екзекуторски династии, които продължавали с векове.

Случвало се е и да няма достатъчно хора за убиване, за да свърже палача двата края. Тогава се налагало да избира от алтернативите, които – отново, заради спецификата на позицията – не били много. Работа с трупове на животни или хора, чистене на помийни ями, събиране на данъци от болни хора и проститутки – занимания в този стил. С едно изключение…

Често екзекуторите били наемани и като доктори и хирурзи, защото освен да убиват хората, те били наемани и да ги измъчват, за което, разбира се, се изисквали конкретни и прецизни анатомични познания. Това в комбинация с факта, че били тясно съсловие, което обменяло познания, ги правело естествения избор при търсене на разбиращ от човешки тела човек.

Един особено популярен немски екзекутор от 17 век, Франц Шмид, твърдял, че според дневника му през почти 50-годишната си кариера е излекувал около 15 000 човек, а за същото време е убил едва 394 и измъчвал още толкова. Шмид бил въведен в занаята от баща си, който се занимавал със същото. Професионализма и всеотдайността към лечителската му работа била толкова голяма, че към края на живота си Франц успява да се срещне с император Фердинанд II. От него той иска да възвърне честта на семейството му и да изчисти името му като прекрати службата му на екзекутор. Повлиян от думите и работата на 70-годишния Шмид, Фердинанд II не само му дава гражданство за Нюремберг, но и изчиства името на семейството му като така неговите наследниците могат да започнат наново. 

Донякъде отдадеността на Франц Шмид към работата била силно стимулирана и от закон, според който всеки екзекутор, който не успее да отсече главата на осъдения с до 3 удъра, също ще бъде убит. Но и по места без такива закони екзекуторите често били убивани от близки на осъдения или от цялата тълпа наблюдатели, ако тя остане недоволна от екзекуцията.

По-умните и добри палачи успявали да преживяват доста добре. Заради неприязънта към работата им те имали малко конкуренция и могли да припечелват и от практика в съседните населени места. Трябва да се има предвид, че таксата за обезглавяване никак не е ниска – в Германия през 1276 година тя е била около 5 шилинга или надницата на един способен търговец за 25 дни; в Англия през 15 век тя била към 10 шилинга или 16 пъти повече, отколкото един търговец изкарвал на ден. Те също така често взимали подкупи от осъдения или близките му, за да му донесат тайно алкохол или да уредят удобства преди и по време на екзекуцията. Освен това, каквото осъденият притежавал в себе си, често оставало за държавния убиец след като отреже главата му. Те често били и хората, наемани да се отървават от трупове на животни, а в някои градове по закон дори всички животински тела автоматично ставали собственост на местният екзекутор, което им давало изключителен достъп до ценни кожи, кости и още. Общо взето вълнуваща професия.




Източник: www.chr.bg