В продължение на десетилетия Русия и Китай изграждаха едно от най-прагматичните, но и най-противоречиви военни партньорства на съвременната епоха.
Днес, когато Пекин все по-ясно се доближава до статута на глобална военна сила, в Москва все по-често се поставя неудобният въпрос дали именно руските оръжейни доставки не са ускорили решително възхода на китайската армия.
В края на 90-те години и началото на новия век това сътрудничество изглежда напълно логично. Русия, останала без стабилно финансиране след разпадането на СССР, отчаяно търси валута и поръчки, за да запази своята отбранителна индустрия. Китай, от своя страна, се стреми възможно най-бързо да навакса изоставането си спрямо САЩ, Япония и Тайван и да прескочи цели технологични поколения.
Това съвпадение на интереси води до серия от сделки, които впоследствие се оказват ключови за трансформацията на китайските въоръжени сили.
Първи голям пробив
Първият голям пробив идва с изтребителите от семейството Су-27. Русия не само доставя готови самолети, но предоставя и лиценз за сглобяване, върху чиято основа се ражда китайската линия J-11 – платформа, поставила основите на съвременната изтребителна авиация на Пекин. Следват многоцелевите варианти на Су-30, които дават на китайската авиационна индустрия практически опит в интеграцията на авионика, въоръжение и бойни роли извън класическия въздушен бой.
По-късната сделка за Су-35 вече има по-скоро символично значение. Към този момент Китай разполага със собствени напреднали програми, но покупката показва, че технологичният трансфер между двете държави все още е възможен.
Истинският стратегически лост обаче не се оказва самият самолет, а двигателят. В продължение на години най-слабото място на китайската авиационна индустрия са турбовентилаторните двигатели. Руският AL-31, използван при семейството Flanker, се превръща в решаващ фактор и дава на Москва сериозно влияние върху темпото, с което Китай може да развива собствената си бойна авиация.
Китайската противовъздушна отбрана
Паралелно с това Русия играе ключова роля и в изграждането на китайската противовъздушна отбрана. Доставките на системите С-300, а по-късно и С-400, позволяват на Пекин да ускори развитието на собствените си концепции за защита на въздушното пространство и за т.нар. „зона на ограничен достъп“ – стратегия, която днес е фундаментална за китайската военна доктрина.
И по море картината е също толкова показателна. Закупуването на дизел-електрическите подводници клас Kilo и разрушителите клас Sovremenny предоставя на китайските военноморски сили готови решения за подводна тишина, противокорабни удари и съвременна морска тактика. Това не е просто техника, а ускорено обучение по модерна морска война.
Днес най-деликатният момент за Москва е, че Пекин се оказва изключително способен ученик. Китайската индустрия бързо усвоява, копира и доразвива руските решения. Резултатът е постепенно намаляване на зависимостта от руски доставки и нарастваща самостоятелност, включително на пазара за износ на оръжие, където двете държави все по-често се превръщат в конкуренти.
Така се оформя стратегическият парадокс. В краткосрочен план Русия печели – валута, поръчки и политическо сближаване с бързо растяща сила. В дългосрочен обаче именно тези сделки ускоряват появата на мощен военен играч, който постепенно измества Москва като технологичен партньор за редица държави.
Важно е обаче и едно уточнение, което често се губи в сензационните интерпретации. Китай вероятно би модернизирал армията си и без руската помощ – чрез други доставчици, индустриален шпионаж, привличане на инженери и масивни вътрешни инвестиции. Руският принос не създава китайската военна мощ, но съществено съкращава пътя до нея.
От днешна гледна точка в Москва вече се говори далеч по-предпазливо за продажба на най-нови технологии на Пекин. Китай пък все по-ясно залага на собствено производство и купува отвън само там, където вижда конкретна технологична празнина.
Военното сътрудничество между Русия и Китай не е историческа грешка. То е типичен пример за геополитически прагматизъм в момент на слабост за едната страна и амбициозен възход за другата. Именно този прагматизъм обаче днес се оказва сред факторите, които доближават китайската армия до нивото на глобална суперсила.
Източник: Kaldata.com
