Тази година Комунистическата партия на Китай отбелязва своята стогодишнината. The Guardian, цитиран от dnes.bg, разглежда ключови епизоди от бурната й история, включително Дългия марш, чистките на Мао и издигането на Си Дзинпин на върха на нововъзникваща суперсила. 

1921: Първата среща

Всеки, който посещава Първата зала за срещи в Шанхай, музеят, пресъздаващ мястото на първия конклав на Китайската комунистическа партия (ККП) през 1921 г., ще се озове и в един от най-фантастичните квартали на града.

Точното време на срещата е спорно и датата 1 юли е избрана от Мао Дзъдун години по-късно, тъй като той не може да си спомни точната дата, на която дузината другари са провели своя конклав.

В допълнение към китайците на срещата във френската концесия на града, включително Мао, има и един представител на Коминтерна или Комунистическия интернационал. За определен период някои участници са извaдени от официални сметки, тъй като по-късно са обвинени в сътрудничество с императорската армия в коварната гражданска война и японската окупация през 30-те години.

В Китай от 21-ви век такива очевидно ярки несъответствия - позволяващи на едно от "свещените места" на партията да седи сред блясъка чудесните магазини и ресторанти - едва предизвикват примирена въздишка в днешно време, да не говорим за критика.

"Хората могат да видят напредъка на партията", казва Ся Дзиамин, генералният директор на партийното училище в Шанхай. "Тази настройка е един вид хармония. В нашето общество хората от различни нива могат да имат различни начини да отговорят на своите изисквания."

1934: Дългият марш

Тъй като историите за произхода продължават, Дългият марш е част от историята, който не може да бъде пропуснат. С националистите от Чан Кайшъ, които взимат надмощие в борбата си за власт, комунистическите армии започнали поредица от продължителни отстъпления във вътрешността.

Както пише историкът Джонатан Спенс, за цялата митология и украшения, добавени по-късно към приказката, Дългият марш "е удивителна сага за опасността и оцеляването срещу лошите шансове".

Крайната точка е Янан в провинция Шанси, в северен централен Китай, комунистическият базов лагер от 1935-47 г., в готовност за революцията, която идва. Мао поема поста на  лидер през 1935 г. и подбужда поредица от чистки, които ще олицетворяват ръководството му на ККП до смъртта му през 1976 г. Да си скрит далеч от нахлуващите японци има своите предимства. Въпреки че ККП не го подчертава, тежестта от боевете срещу имперска Япония е понесена от Чианг и неговите армии, които също понасят по-голямата част от жертвите.

1949: Революция

След поражението на японците през 1945 г. ръководството на Китай отново е в играта. Относителната изолация на комунистическите армии им е позволила да запазят силата си, имайки способността не само да провеждат партизански кампании, но и да водят всеобхватна война срещу Чан.

Националистите разполагат с по-модерно оборудване, но комунистите имат по-добри генерали. Към 1949 г. Пекин пада почти без бой в комунистическите ръце. Портретът на Мао заменя този на Чан над Портата на небесния мир на входа на Забранения град.

ККП поема държава, която е опустошена от десетилетия на конфликти. Те трябва да изпратят армии, за да потушат Синцзян и Тибет, за да забият знамето на новата република. Първото пътуване на Мао е в Съветския съюз, с който той създава неудобно партньорство, за да компенсира санкциите на САЩ.

Междувременно Чан мести правителството си в изгнание в бившата японска колония Тайван, остров, по който Пекин жадува и до днес.

1958/1965: Беда

Големият скок напред и Културната революция могат да бъдат обединени - две хуманитарни бедствия, нанесени на страна на Мао. И до днес тяхното наследство бележи политиката в Китай.

Първият беше изкуствено причинен град, предизвикан от опита на Мао бързо да индустриализира Китай.

Земеделските производители са принудени да строят задворни пещи. Производството на зърно се срива и между 35 милиона и 40 милиона души умират от глад - цифра, потвърдена от китайски историци.

Културната революция започва през 1965 г., когато Мао, страхувайки се от съперници, насочва младите червени гвардейци към политическата система. "Бомбардирайте централата", гласи лозунгът, тактика, успешно имитирана десетилетия по-късно от Доналд Тръмп.

По думите на един синолог това е "революция върху революцията, която не е била достатъчно революционна". Милиони са убити, семейства са разбити и икономиката е забита в земята.

ККП не обича да говори за нито едно събитие и все още ограничава критиките към Мао, още повече при Си Дзинпин. Както отбеляза Джъстин Трюдо миналата седмица, Китай не прави комисии за истина и помирение.

Оттогава насилието, разрушенията и хаосът се използват от ККП, за да подкрепи собственото си, често сурово управление. Алтернативата, казват китайските власти, е връщане към хаоса.

1976: Арестът на Бандата на четиримата

Има моменти във времето, които могат истински да променят държавата и посоката на световната история. Смъртта на Мао през септември 1976 г. е една такава повратна точка.

Атмосферата в Пекин вече е фебрилна. Джоу Енлай, неговият външен министър, умира по-рано през годината, предизвиквайки изблик на скръб по улиците на китайската столица. Протести насочиха гнева на обществеността към отслабването на диктатурата.

Смъртта на Мао отприщи борба за власт между Бандата на четиримата - ултралевите, водени от Джианг Цин или Мадам Мао и реформаторите, включително Дън Сяопин и Хуа Гуофенг - назначеният наследник на Мао.

Бандата на четиримата е съставена от майстори на манипулациите, на медиите и Червената гвардия и експерти в политическата инвестиция, която е самата материя на китайската радикална политика.

Но реформаторите успяха да спечелят лоялността на Централното бюро за сигурност, известно още като Централно бюро за охрана. Около месец след смъртта на Мао армейското подразделение - еквивалент на тайните служби на САЩ - арестува Джианг Цин и нейните другари в глухата нощ в Пекин. Четиримата бяха затворени и по-късно съдени през 1980-81 г., в процес, организиран публично в момента, в който Китай най-накрая се отвори.

1978: Реформа и откриване

Вътрешни лица от ККП го знаят под официалното му име - Трети пленум на 11-ия Централен комитет. Проведена през декември 1978 г. в хотел Jingxi в западен Пекин, срещата се основава на енергията за реформиране, разгърната от ареста на Бандата на четиримата три години по-рано. Пленумът категорично отхвърля политическия стил и икономическото наследство на Мао, като дава старт на процес на реформа, който превръща Китай в свръхсилата, която е днес.

Множество лидери, които бяха прогонени в Културната революция и известни като групата на "падналите от сцената" - бяха реабилитирани. Масовата класова борба приключва. Пазарните реформи, започнали в провинцията, бяха надградени.

На следващата година Китай одобрява първите си специални икономически зони - малките джобове на страната като Шенжен, в непосредствена близост до Хонконг, където пазарът получава по-голяма свобода. Според историята Дън Сяопин получава заслугата за тези реформи и няколко корици в списание Time като "Човек на годината". По-скорошни изследвания показват, че заслугата трябва да бъде и злепоставения му предшественик Хуа Гуофенг. Бащата на Си Дзинпин, Си Чжунсюн, също е допринесъл за създаването на първите специални икономически зони в Южен Китай.

И все пак инстинктите на Дън бяха правилни. Както казва един от неговите съветници: "Дън не знаеше много за икономиката. Той просто знаеше, че иска бързо развитие."

1989: Площад Тянанмън

Масовите протести, които завършиха с това, което често се нарича "Клането на площад Тянанмън", въпреки че по-точно е да го наречем "Клане в Пекин", тъй като протестиращите са отстранени от площада преди началото на стрелбата - бяха подтикнати от много неща. Те идват в края на най-свободното десетилетие на китайския комунизъм, когато на частния бизнес е позволено да просперира за първи път и когато политическата реформа беше открито обсъждана. В края на десетилетието обаче учениците и работниците се ядосват на корупцията, инфлацията и наводненията на вноса, японската електроника и други подобни, които само новозаможните могат да си позволят, както и липсата на демокрация.

Смъртта на Ху Яобанг, популярен бивш партиен секретар, който е свален през 1987 г., ги изпраща на улицата. Месеци по-късно, столицата, парализирана от протестите, е взривена от Народната освободителна армия. Въздействието на военните репресии е дълбока, както се вижда и от факта, че ККП се опитва да го изтрие от популярната китайска памет. Години са нужди за да се възстанови репутацията на военните. Позицията на Китай в света страда неимоверно. Най-важното е, че ръководството решава, че докато икономическата реформа може да продължи, партийното управление трябва да се затегне.

2001: Частният сектор

Иронията, поне за западняците, е, че китайският комунизъм е оцелял и процъфтява точно заради нещото, което марксизмът е трябвало да унищожи - жаден за печалба частен сектор.

Джианг Земин, ръководител на партията от 1989 до 2002 г., беше достатъчно умен, за да признае стойността на предприемачите, които започват да процъфтяват през 80-те години. През 2001 г. Дзян прокарва политическа промяна, за да ги приветства в партията като членове с добро име.

В ККП винаги е имало "червени капиталисти", които са оцелели, предавайки активите си след революцията и са помагали в управлението на държавния бизнес и валутата. Но това е различно - реформа, която буквално ще промени облика на партията.

Приблизително по същото време, премиерът на Джианг, Жу Ронджи, преговаря за влизането на Китай в Световната търговска организация, друга реформа, която в този случай ще трансформира глобалната икономика.

Джианг е бил наречен "немарксистки", защото е допуснал предприемачи в партията и поставил икономиката на милостта на хищни чужденци. Силата на партията и китайската икономика днес повече от оправда и двете реформи.

2008: Западът в криза

Ако търсите моменти, когато Пекин е взел прагови решения, за да се конкурира директно със Запада, и по-специално с военната мощ на САЩ, изникват две конфронтации.

През 1996 г. Пекин обстрелва водите близо до Тайван, за да демонстрира яростта си към първите демократични президентски избори на острова, но беше унизен от безсилието си да повлияе на процеса. Тогава Китай се закле, че това никога повече няма да се случи.

През 2013 г. Китай построи острови в спорни води в Южнокитайско море и след това ги превърна във военни бази, без САЩ да реагират сериозно, демонстрирайки докъде е стигнала страната.

Но 2008 г. и глобалната финансова криза бяха събитието, което психологически свързва тези реваншистки настроения.

Докато Западът потъна в продължителна криза, Пекин даде мащабен стимул и бързо върна икономиката си към растеж. За лидерите на страната това беше ключов момент.

Тяхната система се беше доказала. За разлика от тях Америка, която от години поучава Китай за това как да управлява финансова система и да управлява риска, се оказа с глинени крака.

2018: Лидер за цял живот

Конвенционалната гледна точка на мнозина в демокрациите е, че Китай прави икономически, но не политически реформи. От китайска гледна точка обаче това е погрешно.

В рамките на ККП е настъпила съществена реформа от края на 70-те години, когато Дън Сяопин въвежда мерки, за да гарантира, че страната никога няма да попадне под властта на друг диктатор като Мао. Ограничението на мандатите на партийния секретар на Комунистическата партия му дава два петгодишни мандата и не повече.

Всъщност ККП реши големия проблем, пред който са изправени повечето авторитарни държави, за това как да се осигури мирен трансфер на власт. Никой не се възползва от тази реформа повече от самия Си, когато пое властта през 2012 г.

През 2018 г., чрез премахване на ограниченията на президентския мандат, Си изхвърли тази реформа, като на практика се превърна във вечния лидер. Той има много различни врагове, но нищо не ги е обединило така, както тази мярка, която се връща към лошите стари времена на диктатурата.

Си завършва втория си петгодишен мандат към края на следващата година. Никой не очаква той да се оттегли и не е ясно дали ще започне да подготвя свой наследник.

Си Дзипин може да поддържа Китай стабилен. По същия начин той може да води партията към най-големия й страх - пълна криза на наследяването и грозно разделение на върха.