Заместник-председателят на Съвета за сигурност на Русия Дмитрий Медведев публикува статия със заглавие:  "Защо са безсмислени контактите със сегашното украинско ръководство", пише Стандарт.


Статията започва с украинска поговорка: "Коза з вовком тягалася, тiльки шкура вiд кози зосталася" (Мерила сили козата с вълка, от козата само кожата останала)

Ето какво още пише Д. Медведев:

1. Украйна е в търсене на своята  идентичност,  на свой особен път и съчинява своя отделна история (макар историята да учи, че за това са необходими столетия). А пък украинските ръководители, особено първите лица, са хора, които нямат никаква устойчива самоидентификация. Нещастни хора.

Какви са те, граждани на коя страна са, къде са техните корени, каква е историческата им идентичност, етническата им съставляваща,  на кои богове се молят? Какви се усещат? "Истински" украинци? "Европейци"? Руснаци? Евреи? Татари? Унгарци? Караими?
Сегашният президент на тази измъчена страна е човек с определени етнически корени, който цял живот е говорил руски. 

Нещо повече, той е работил в Русия и е получавал значителни средства от руски източници. Въпреки това в определен момент, поемайки ръководството на държавата, от страх да не се получи поредният "майдан", насочен срещу личната му власт, напълно промени политическата си и нравствената си ориентация.

И на практика се отказа от своята идентичност. Започна усърдно да служи на най-отявлените националистически сили в Украйна (които, трябва да признаем, винаги са съществували там, но наброяват най-много 5–7% от активното население).

Можем само да си представим колко омерзително за него е било да извърши подобно  нравствено "салто мортале".

Това напомня безумната ситуация, когато представители на еврейската интелигенция в нацистка Германия по идейни причини биха поискали да служат в СС.
Разбира се, такова положение предизвиква ежедневен "когнитивен дисонанс" в неговата душа и неговите постъпки.

Още повече, че не може да е сигурен дали в някакъв момент при промени в политическата конюнктура няма да дойдат, за да ти зашият жълта звезда на гърба. Той трябва непрекъснато да маневрира между различните сили: радикалните националисти ("нациките", както е прието да ги наричат там), мюсюлманската част от населението, преди всичко татарите, умерените аполитични украинци и руснаци, представителите на другите етноси, за да не му счупят врата.

Именно затова се появяват подлите документи от типа на "закона» за коренните народи в Украйна. Именно затова той се показва по-голям националист, отколкото най-радикалните от тях.

Той трябваше да се включи в „пантеона на героите“ на тази част от украинското общество. Да викне заедно с тях: „Слава на героите!“ (бел.прев.  – воинския поздрав), да приеме безусловния авторитет на тези мерзавци в качеството им  на „велики украинци“. Да се моли за вечната памет на терористи и юдофоби като Бандера и Шухевич, за чиито последователи днес се смятат значителна част от политическия елит на Украйна.

Всички познават тъжния календар на бандеровците и полицаите от този период: през лятото на 1941 година, когато след превземането от частите на немската армия на град Лвов през два от най-големите еврейски погрома са загинали около 6 хиляди души. Това е унищожаването на руснаци, украинци, евреи, поляци в Янова Долина, Подкамен. Това е Бяла Църква, Бабин Яр и Волинското клане.

А ето цитат от досега непубликувани материали…

„Банда убийци разбиваше вратите и прозорците, нахълтваше в къщите, разстрелваше, колеше и убиваше с брадви и ножове хората — в това число малолетни деца, старци и старици, след което товареха труповете на каруци, откарваха ги и ги закопаваха в ями.

С цел да скрият своите злодеяния част от семействата бяха изгаряни в плевните и зариваха в ями обгорелите трупове. Всички тези страшни зверства се съпровождаха от масови грабежи на имущество, принадлежащо на унищожените семейства.“

На него явно му е противно да приглася на тези настроения, цялата история на неговия живот, на живота на неговото семейство въстава против подобна мерзост.

Нормален, порядъчен човек просто не би могъл да прави така. Но, уви, трябва. Иначе ще му пръснат мозъка по стените. Той много се страхува и не обича тези хора, но е принуден да проповядва техните идеологеми, да защитава отвратителни за него възгледи. Човек, обърнат наопаки.

Как в такава ситуация могат да се водят преговори с него и да се договаря нещо?
Никак.

2. Украинските ръководители от сегашната генерация са хора абсолютно несамостоятелни. За това вече много е казано и написано, в това число и в известната статия на В.В.Путин (Четете статията „За историческото единение на руснаците и украинците“

https://kremlin.ru/events/president/news/66181). Страната се намира под пряко чуждестранно управление. При това управлението е много по-твърдо, отколкото взаимодействието на СССР с отделни социалистически страни през известен период.

СССР е давал достатъчен простор при формирането на вътрешната политика  на своите геополитически съюзници, разбирайки, че иначе това може да завърши с трагични събития от типа на унгарските събития от 1956 година или Пражката пролет от 1968 година.

Проста прагматична логика. В Украйна зависимостта е пълна – от наливане на пари в тяхната икономика (подаяния от страна на САЩ и ЕС) до пряко ръководство на украинските спецслужби (от страна на техните американски покровители).

Но ако на СССР бяха нужни добри отношения със страните от социалистическия лагер и Варшавския договор (в това число и за съвместното „построяване на социализма“), то на САЩ от Украйна не им е нужно нищо, освен противопоставяне с Русия, тотално сдържане на нашата страна и създаване на това, което получи точното название „Анти-Русия“.

Значи, че такова съюзничество е изключително нетрайно и в някакъв момент ще се превърна в пух и прах. Надеждите за членство в НАТО и Евросъюза са също толкова ефимерни по напълно разбираеми причини. Самата Украйна няма никаква ценност по линия на прякото противопоставяне на западните сили (в това число потенциално военно) с нашата страна.

Няма глупаци, които да се сражават за Украйна. А за нас е безсмислено да си имаме работа с васалите. Трябва да се работи със сюзерена.

3. Начело на Украйна стоят слаби хора, които се стремят само към това да натъпчат джобовете си. При това е желателно, за всеки случай, парите да се пазят в чуждестранна офшорка. Ние познаваме доста добре мнозина от тях.

Лидер, който би могъл да се жертва за Украйна, а не да се мъчи да извлече изгода от пребиваването си във властта, не е имало, няма, и, по всичко личи, засега няма да има. Напротив, когато става дума за получаването на печалба, ненавистта към Русия и стремежът към ЕС и НАТО отстъпват място на користни мотиви, когато московецът има пари – макар и да е враг, но парите му са по-важни от враждата.

Спомням си думите на един свой колега от известния още „предмайданен“ период. На въпроса ми: „А защо еди-кой си участва в изборите, та нали няма шансове?“ – последва отговор, който тогава много ме учуди: „Как така не разбирате, това за него е последна възможност да докопа пари от избирателната кампания“. 

Коментарите са излишни. От тогава нищо не се е променило. С такива слаби хора контактите са непродуктивни. Те всеки момент ще се продадат за пет гроша.

4. Безсмислеността и дори вредността на отношенията със сегашните ръководители на Украйна се съдържат още и в това, че начело на тази страна са невежи и безотговорни хора. Те постоянно сменят позицията си, за да угодят на господарите отвъд океана и на политическата конюнктура.

Те така разбират изкуството на дипломацията. Доморасли талейрановци. Подписват Минските споразумения, договарят се в „нормандски формат“, а по-късно – след вътрешни бушувания в Радата, на площада или ЦУ (бел.прев. – ценните указания) отвъд океана – обръщат позицията в съвсем друга посока.

Да, в политиката са възможни компромиси, понякога и някои отстъпления от приетата линия, но не до такава степен, когато съгласуваният подход се сменя с диаметрално противоположен. А непрестанно лъжат нас и нашите партньори   и не спазват приетите решения. И работата не е в конкретната фамилия на един или друг ръководител.

Това е позиция на всички украински участници в преговорите, техния начин на поведение, modus operandi. На такива „партньори“ в международните отношения, които се надпреварват в постоянно бръщолевене, няма и не може да се има доверие. Значи и преговорите с тях са абсолютно безсмислени.

5.  Тогава възниква извечният и главен въпрос: какво да се прави в такава ситуация? Ами нищо.  Да се дочака появяването в Украйна на вменяемо ръководство, което е насочено не към тотална конфронтация с Русия на ръба на война, не към организиране на дебилни „Кримски платформи“, създадени да  хвърлят прах в очите на хората и да показват мускули преди изборите, а за изграждане на равноправни и взаимноизгодни отношения с Русия. Ето само с такова ръководство на Украйна си струва да си имаме работа.

Русия умее да чака. Ние сме търпеливи хора.