Представете си страна, която притежава най-богатите запаси от петрол на планетата. Държава, в която в средата на миналия век обикновеният гражданин е бил по-заможен от жител на Испания или Италия, а столицата ѝ е изумявала с авангардна архитектура. Логиката подсказва, че подобно място е обречено на вечен възход, но реалността се оказва коренно различна и дълбоко трагична.
Тази държава е Венецуела. Нейният преход от четвъртия най-висок БВП на глава от населението в света до опустошителна хиперинфлация и постоянен недостиг на стоки от първа необходимост не е художествена измислица, а реална хроника на една от най-тежките геополитически и икономически катастрофи на нашия век.
След Втората световна война Венецуела преживява истинско икономическо чудо, захранвано от огромните залежи на „черно злато“, открити още през 20-те години. До средата на века страната се утвърждава като водещ производител на петрол в Латинска Америка.
Огромните приходи от износа финансират изграждането на модерна инфраструктура, елитни университети, високотехнологични болници и изцяло нови градски центрове.
Данните на Международния валутен фонд от този период отреждат на Венецуела четвърто място в света по БВП на глава от населението, веднага след САЩ, Швейцария и Нова Зеландия.
Поради високия жизнен стандарт и привлекателните заплати, хиляди европейски мигранти избират страната за свой нов дом.
Зад този блясък обаче се крие опасна уязвимост, известна като проклятието на ресурсите. Цялата икономика започва да зависи единствено от цената на петрола, който осигурява почти целия държавен бюджет.
Лесните петродолари обезсърчават развитието на други сектори – местната индустрия остава в застой, а някога силното селско стопанство запада, тъй като всичко необходимо започва да се внася от чужбина.
Когато световните цени на суровината падат в началото на 80-те години, икономическият модел се срива, последван от тежка рецесия, висока инфлация и нарастваща бедност.
На вълната на народното недоволство през 1998 г. на власт идва Уго Чавес с обещанието за справедливо разпределение на петролното богатство и изграждане на социализъм.
Вместо да стабилизират страната обаче, неговото управление и това на наследника му Николас Мадуро задълбочават кризата.
Масовата национализация на частния сектор, строгият валутен контрол, ширещата се корупция и липсата на инвестиции водят до колапс дори в самата петролна промишленост.
Когато през 2014 г. пазарът на петрол претърпява нов удар, крехката икономическа структура на страната рухва окончателно.
Днес Венецуела тъне в хуманитарна криза, белязана от милиони проценти инфлация и масово изселване на населението. Каракас, някогашен символ на прогреса, днес е сред най-опасните градове в света, където престъпността е ежедневие, а в провинцията хората често нямат достъп до чиста вода, електричество и лекарства.
Историята на Венецуела остава като болезнено напомняне, че природните богатства са просто ресурс. Без икономическа диверсификация, стабилни институции и разумно управление, те лесно могат да се превърнат от благословия в разрушително проклятие.
