В края на 50-те години връзката между двете най-големи комунистически нации - Китайската народна република и Съветския съюз, се къса поради различия в политическите идеологии.

За известно време изглежда така, сякаш предстои сериозен конфликт, в който всяка от страните би се поколебала дали да използва ядрено оръжие. 

През 1969 г., сред нарастващо напрежение, председателят Мао Дзъдун нарежда на своите сънародници да копаят тунели под къщите си като защита срещу съветски въздушни нападения.

До края на 1970 г. властите от 75-те най-големи града в страната съобщават, че са изкопани достатъчно тунели, че да приютят 60% от населението им.

В Пекин около 300 000 души размахват лопати, копаейки около 10 000 до 20 000 бомбоубежища и около 30 км тунели, които ги свързват. Всеки работещ мъж, дори и ученик, участва в работата.

Вековни старинни стени и кули, които заобикаляли древния Пекин, са използвани за доставка на строителни материали за комплекса, посочва .

Днес изкопаните тунели и бункери се простират на 85 квадратни километра, стигащи до далечните западни хълмове на града. Смята се, че цялото население на Пекин по това време - 8 милиона, би могло да изчезне под земята и да остане там до четири месеца, чакайки въздуха горе да се освободи от последиците от ядрена или химическа атака.

Всичко това обаче не се налага да бъде използвано. Мао Дзъдун умира през 1976 г., а неговият наследник Дън Сяопин преобръща всички политики, основани на идеологията на Мао, в полза на икономическите реформи.

Разделението между Китай и Съветския съюз от 50-те и 60-те също загуби политическо значение. С идеята да не позволят на огромните усилия за изграждане на тунелите да отидат нахалост, властите инструктират гражданите да ги комерсиализират и да извлекат печалба от тях.

Така те се превръщат в жилища под наем, супермаркети, кина, ресторанти, клиники, училища, театри, фабрики, складове, ферми за отглеждане на гъби и ледени пързалки.

Правителството все още смята, че подземните бомбоубежища са от основно значение за съществуването на градовете. През 1996 г. е приет Законът за гражданската въздушна отбрана, който изисква новите сгради да имат подземни тунели за гражданска защита, но също така подчертава, че тетрябва да бъдат построени по такъв начин, че да се възползват за икономическо развитие в мирно време.

Това води до разпространението на благотворителни подземни жилища. Управлението им е сложна система, включваща няколко посредника. Обикновено тези приюти са собственост или на частна фирма, или на Бюрото за гражданска защита, които ги отдават под наем на пекинци, които на свой ред ги преотдават на мигранти.

Смята се, че около 1 милион жители на Пекин живеят в тези подземни пространства, защото са по-евтини от всички други имоти на повърхността. Местните хора ги наричат ​​"племе от плъхове", или shuzu. По ирония на съдбата, почти всички са млади мигранти, идващи в столицата от селските райони, търсейки по-добри възможности.

Много от подземните обитатели обаче смятат, че тези жилища са само преходна фаза от техния живот до момента, в който не се сдобият с достатъчно финансови средства за наемане на по-добра стая с прозорци и слънчева светлина. 

През 2010 г. общинските власти в Пекин обявиха, че използването на подземните пространства за жилищни цели ще бъде незаконно след края на 2012 г., като се позоваха на риск от пожар или наводнение. През 2015 г. хиляди жители са изгонени от подземните им жилища.

През 2017 г. обаче властите откриха 400 души, обитаващи тунелите под жилищен комплекс в Пекин.

Днес части от тунелната система са отворени за обществено ползване и се експлоатират от града като туристическа атракция.