Има три известни случая за предотвратяване на ядрен апокалипсис по време на Студената война. Първият е в разгара на Кубинската криза през 1962 г., когато Василий Архипов, командир на 3 съветски подводници в Карибско море, отказва да се подчини на заповед на висшестоящ военен и да изстреля торпедата по американски кораби.

Втората взривоопасна ситуация, която би довела до ядрена война между двете велики сили, идва 5 години по-късно с обратен знак, когато американски командир улавя фалшива тревога.

Третият случай е през 1983 година, а героят, който спасява света, е съветски полковник. Той приема, че предупреждението за ракетно нападение от страна на САЩ е фалшиво и не изпълнява предписанията за ответна реакция.

Вместо да бъде награден, бил на косъм от уволнение в онези смутни времена. Години наред историята на Станислав Петров остава неизвестна на широкия свят до началото на новия век, когато сянката на ужаса случайно попада в медийното око.

Петров обаче така и не получава заслуженото признание за постъпката си и умира в забвение през 2017 година, като пенсионер с мизерни средства, покосен от пневмония. Смъртта му огласяват не руснаците, а немецът, който прави документален филм за съдбоносната му постъпка. 

Историята започва точно преди половин век, на 26 септември 1983 година, малко след полунощ, в секретния бункер "Серпухов -15", близо до Москва. Това е строго охраняваното място, откъдето Съветският съюз наблюдава сателитите си за ранно предупреждение. Тяхната роля е да засекат евентуално изстрелване на ракета от страна на САЩ.

Студената война по онова време е в разгара си. Три седмици по-рано СССР сваля южнокорейски пътнически самолет, защото навлиза в съветското въздушно пространство. Загиват 269 души, включително и американски конгресмен. Президентът на САЩ Роналд Рейгън отхвърля призивите за спиране на надпреварата във въоръжаването, наричайки Съветския съюз "империя на злото". Съветският лидер Юри Андропов втвърдява тона към Америка в очакване на всевъзможна вражеска атака.

  • 25 минути между живота и смъртта

Алармата се задейства и едно копче свети на панела пред Станислав Петров, който е 44-годишен офицер от съветската армия. Копчето е "Старт". Както самият Петров разказва в интервюта, задействано е, защото един от съветските сателити е изпратил съобщение до бункера, че е започнала атака с ядрени ракети. След подробни скоростни изчисления, компютърът на системата за предупреждение отчита, че ракетата е изстреляна от база в САЩ. Отговорността да вземе решение пада върху Петров, който е на смяна в този момент.

"За 15 секунди бяхме в състояние на шок. Трябваше да разберем какво следва", спомня си по-късно Петров. Той обяснява, че когато става дума за едно съобщение - за единично изстрелване на ракета, това не се предава незабавно по веригата към главното командване и електронната командна система - "Крокус". Но тъй като докладите за изстреляна ракета идвали много бързо, предупреждението до главното командване било изпратено автоматично, дори преди той да може да вземе решение дали сигналът е автентичен.

Решението било съдбоносно. Ядреното куфарче на Андропов все още се разработвало.

Имал по-малко от половин час за реакция. Изчислено е, че между изстрелването на ракета и нейната детонация минават едва 25 минути.

Петров мълниеносно започва да оценява пристигащите данни. Първоначално сателитът докладвал за една изстреляна ракета, но после те постепенно нараствали. Системата започва да свети като коледна елха. Според нея били изстреляни пет междуконтинентални балистични ракети "Minuteman".

Пет минути след началото на предупрежденията Петров отсича - тези сигнали не са истински. 

Разказва как взел решението под огромен стрес. Стоял пред святкащите карти и конзоли - с телефон в едната ръка и радиостанция в другата. Опитвал се да събере колкото се може повече информация. Друг офицер в тайния бункер му крещял в телефона, че трябва да остане напълно спокоен.

"Имах странно усещане в стомаха. Удобният ми стол се усещаше като нагорещен тиган, краката ми омекнаха. Чувствах се така, все едно не мога да се изправя. Толкова нервен бях. Не исках да направя грешка. Взех решението и това беше", разказва след години Петров.

Докато се колебае, 200 души следели всяко негово движение. Той мислено преповтарял инструкциите от обучението. Многократно го учили, че ядрената атака ще бъде масивна, така че защитните системи на СССР да не могат да се справят с нея, а целта да бъде ударена с един залп. Това го накарало да се усъмни в истинността на сигнала, защото на мониторите се показвали само пет ракети.

"Мислех си: когато хората започват война, те не започват само с пет ракети. Пет ракети няма да нанесат много поражения", продължава споменът на Петров.

Имало и друг фактор, допринесъл за успокояване на напрежението. Наземните радарни инсталации, които засичат ракети, издигащи се над линията на хоризонта, не съобщавали за никакви ракети. Тези радари се контролират от друг команден център и тъй като засичат ракети едва след като се повяват на хоризонта, данните от тях идват няколко минути след тези от сателитите.

"Признавам си, бях уплашен. Знаех каква огромна отговорност виси на плещите ми", споделя той.

Всичко звучи като кошмарен сън. Но се беше случило. И за щастие, малко след взетото решение от Петров, се оказва, че е било напълно правилно. Защото това, което съветските спътници приемали за ракети, се оказало слънчева светлина, отразена от облаците.

  • Не признание, а порицание

Първоначално Петров е похвален за действията си. След това обаче е започнато разследване на инцидента и той е подложен на тежки разпити от разследващите. На въпроса защо не е записал всичко, което се е случило през онази нощ, Петров отговорил, че в едната ръка е държал телефон, в другата - радиостанция и просто не е имал и трета ръка, с която да пише.

Години по-късно, в едно от редките си интервюта, изразява мнение, че е бил нарочен за изкупителна жертва за фалшивата тревога.

"Ръководителите ми отнесоха всичко - спомня си той. - Те не искаха да признаят, че някой е сторил нещо добро, а вместо това предпочетоха да разхвърлят вината си."

В крайна сметка нито е награден, нито наказан. Няма информация какво се е случило по високите етажи на съветското ръководство в съдбовната нощ. Компютърната програма, която е трябвало да филтрира тази информация, е била пренаписана. Всъщност, оказва се, че тя е била въведена прибързано в отговор на подобна система, разработена на САЩ. Според Петров, той е знаел, че на нея не може да се разчита на 100%.

"Бяхме по-мъдри от компютрите. Ние ги създадохме. И все пак - не съм герой, свърших си работата", обича да казва той.

  • Мизерната пенсия

Скромността на Станислав Йевграфович Петров е не само пословична, тя е наследствена. Той е роден на 7 септември 1939 г. близо до Владивосток. Баща му е бил пилот във ВВС през Втората световна война, а майка му е била медицинска сестра. Никой от тях не ползвал привилегии. В Червената армия постъпил след като завършил военно училище в Киев. Педантизмът и изпълнителността му го издигнали във военната йерархия, а към системата за ранно предупреждение бил зачислен още от самото й създаване в началото на 70-те години на ХХ в.

Полковник Станислав Петров се пенсионира от армията през 1994 г., за да се грижи за жена си Раиса, която се разболява от рак. Тя губи битката с болестта през 1997 г.  През тежките години на прехода в Русия, когато пенсиите не стигат за нормален живот, дори е принуден да отглежда картофи, за да се изхранва.

Ролята му за предотвратяването на ядрен апокалипсис става известна едва през 1998 г. с публикуването на мемоарите на генерал Юрий Вотинцев, пенсиониран ръководител на съветската ракетна система за отбрана.

  • Изпуснатата фраза

Истината е, че инцидентът е пазен в тайна в продължение на десетилетие в строго секретни документи. Дори съпругата на Петров така и не разбрала за ключовата роля, която съпругът й е изиграл за предотвратяването на ядрения холокост. Година след смъртта й обаче нещата се променят. По време на интервю на Вотинцев за немския "Билд" той изненадващо разказва за тихата смелост, проявена от неговия колега.

"След като прочетох думите му, се чувствах така, все едно ме е ударила гръмотевица - пише журналистът Карл Шумахер в своя блог. - Не можех да се отърва от мисълта, че трябва да направя нещо за човека, който е предотвратил ядрена война и е спасил света."

Шумахер светкавично взел самолета, кацнал в Русия и открил Петров в малкия град Фриазино, североизточно от Москва. Шумахер поканил героя в германския град Оберхаузен, за да могат местните жители, а и целият свят да разберат, че съвсем неотдавна човечеството е било на прага на ядрена война. Искал сънародниците му да научат за смелостта на този човек, който със своето решение я е предотвратил.

Петров първоначално отклонил поканата, но после се съгласил. Дал интервюта, получил някои от най-големите награди за мир. През 2006 г. Асоциацията на европейските граждани му връчва статуетка с надпис: "На човека, предотвратил ядрена война."

През 2012 г. Петров е удостоен с наградата на немските медии, връчвана и на Нелсън Мандела, Далай Лама и Кофи Анан. Година по-късно получава наградата за мир на Дрезден. Тя му е дадена от 25-годишно момче, представител на поколението, "което нямаше да оцелее, ако не беше Станислав Петров".

По-късно идва премиерата на филма "Човекът, който спаси света". Актьорът Кевин Костнър изиграва ролята на Петров и решава да му изпрати 500 долара като "благодаря" за това, че е взел правилното решение.

Както приживе, така и покойник, Петров е признат от чуждите, а не от своите. Дни преди 50-годишнината от храбрата постъпка на Петров, руските медии мълчат за юбилея, а статиите за него започват с: Подвиг на бездействието.

Днес, когато конфронтацията между Русия и Америка дори минава децибелите на Студената война, споменът за Станислав Петров не може да бъде сравнен с бездействие. А с геройство.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук