Британската писателка Нилуфер Атик (49) колабира и не дава признаци на живот в продължение на почти половин час, усещайки как бавно „се изплъзва“ от този свят. Днес тя твърди, че преживяването ѝ на клинична смърт е най-красивото нещо, което ѝ се е случвало.
За разлика от популярните разкази за тунели и ангели, нейното преживяване е напълно различно.
„Не излязох от тялото си, никой не ме викаше от „другата страна“. Но усещането беше толкова блажено, че завинаги ме освободи от страха от смъртта.“
На 41 години Нилуфер ражда сина си Мило след невероятно тежко 54-часово раждане. Раждането е усложнено, защото бебето е обърнато неправилно, а тя получава прекалено висока доза спинална анестезия, което за малко не ѝ струва живота още тогава. Налага се спешно цезарово сечение.
Два дни по-късно, докато посещават Мило в болницата, Нилуфер изпитва силно виене на свят.
„Прошепнах: „Мисля, че трябва да седна“, преди да рухна.“
Тя не е в безсъзнание – чува всичко около себе си: сестрата, която вика помощ, лекарите, които ѝ задават въпроси, но не може нито да отговори, нито да помръдне. „Само усещах как бавно потъвам в някакъв друг свят.“
През следващите 28 минути лекарите се опитват да я съживят.
„Знаех, че умирам. И бях съгласна с това. Усещането беше неописуемо. Сякаш ме заля чисто щастие, хиляда пъти по-силно от всичко, което някога съм изпитвала. Потъвах в тъмнина, но тази тъмнина беше топла, сигурна, без болка.“
Не е имало тунели, светлина или ангели. Само усещане за абсолютен мир.
„Усещах как дишането ми се забавя до пълно спиране. Но нямаше паника, нямаше страх. Беше като тялото ми да се разтваря в чиста екстаза.“
В този съвършен покой, една мисъл я стряска и я изтръгва от прегръдката на смъртта – Мило!
„Изведнъж си помислих: „Трябва да се върна при сина си!“ И сякаш ледена вода потече във вените ми, рязко се отърсих и дойдох в съзнание. Точно в този момент лекарите ми биеха инжекция адреналин.“
Когато се възстановява, всички очакват да бъде потресена. Вместо това, тя се усмихва на партньора си: „Беше невероятно! Почти умрях, това е най-хубавото преживяване, което съм имала.“
Днес, осем години по-късно, тя казва, че цени живота си повече от всякога и вече не се страхува от смъртта.
„Знам как изглежда тя и знам, че е прекрасна.“
