Пандемията на коронавирусa, която бушува по всички краища на земята, утежни основното геополитическо съперничество в света. САЩ и Китай са въвлечени във все по-сериозна конкуренция за глобално политическо влияние, икономическо и технологично лидерство и военно превъзходство.

И ако сега Китай действа като основен геополитически конкурент на САЩ, Русия също се стреми да подкопае интересите на Вашингтон и да внесе раздор в системата, ръководена от американците.

Предизвикателството на тези авторитарни сили, може да бъде още по-сериозно, ако те си сътрудничат, коментират от американското списание Foreign Policy в материал, представен без редакторска намеса, цитиран от Фокус.

В последния си годишен доклад до Конгреса относно глобалните заплахи американската разузнавателна общност се твърди, че „сътрудничеството между Китай и Русия достигна безпрецедентно ниво, невиждано от средата на 50-те години на миналия век“.

В началото на Студената война Съветският съюз и комунистически Китай бяха формално съюзници, но по-късно те се раздалечиха. Още по-късно, в началото на 70-те Китай премина на страната на САЩ.

Сега тези ревизионистични авторитарни сили отново работят в тясно сътрудничество. В отговор някои стратези за национална сигурност твърдят, че САЩ трябва да се опитат да ги разделят, като работят с Русия, за да се противопоставят на много по-голямата заплаха, която представлява Китай.

Тези препоръки обаче са погрешни. Авторитарните държави като Китай и Русия няма да формират дълбоко стратегическо партньорство и разходите за сближаване с Русия ще бъдат много по-големи от ползите от тези отношения.

За щастие има по-добър вариант: Вашингтон може да използва своите демократични предимства, като работи с вече наличните си демократични съюзници, за да се изправи срещу Пекин и Москва.

Набиращото обороти партньорство между Русия и Китай е тревожно. Двете авторитарни сили си сътрудничат чрез големи енергийни сделки, включително газопровода, на стойност 55 милиарда долара за изпращане на сибирски природен газ в Китай.

Руският президент Владимир Путин и китайският лидер Си Дзинпин разговаряха на няколко срещи на върха.

Си Дзинпин дори заяви, че Путин е „най-добрият му приятел и колега“. Може би най-притеснително е, че Пекин и Москва участваха в съвместни военни учения както в Европа, така и в Азия. Ако например те решат да координират и проведат едновременни военни атаки срещу системата на алиансите на САЩ в Източна Европа и Индо-Тихоокеанския регион, тогава САЩ и техните съюзници ще бъдат сериозно засегнати.

Тези факти накараха много наблюдатели да заключат, че най-доброто решение би било ако някак Пекин и Москва се скарат.

Точно както президентът Ричард Никсън си позволи да си сътрудничи с Китай, действайки срещу Москва по време на Студената война, твърдят те, днес Вашингтон би могъл да направи точно обратното.

Китай сега е източникът на по-голямата заплаха, така че САЩ могат да си сътрудничат с Русия срещу нововъзникващата сила в Източна Азия.

Бившият държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър, според някои източници, е призовал директно да разговаря с президента Доналд Тръмп и Робърт Блеквил от Съвета по външни отношения.

Той иска да препоръча Вашингтон да „прави отстъпки, за да подобри отношенията си с Москва“ като част от стратегията за противодействие на Китай. Тези и подобни варианти се разглеждат на работното ниво в правителството на САЩ.

Но Русия и Китай няма да могат да сформират ефективен съюз срещу САЩ в близкото бъдеще.

В новата си книга анализирах (авторът Матю Кренинг, заместник-дирекотор на Центъра за стратегия и сигурност Scowcroft в Атлантическия съвет, говори от първо лице - бел. ред.) силните и слабите страни на демокрациите и диктатурите в съперничеството на великите сили и заключих, че диктаторите са лоши съюзници.

Авторитарните лидери, които не срещат никакви ограничаващи фактори лесно и бързо променят политиката на своите страни, отстъпват от тези ангажименти и лицемерничат. Те трудно допринасят за изграждането на международни партньорства.

Всъщност историята показва, че съюзниците на диктаторите са склонни на конфликти помежду си, а не срещу враговете им.

Въпреки пакта Молотов-Рибентроп, Адолф Хитлер се противопоставя на Съветския съюз и нахлува в територията му, предавайки своя партньор Йосиф Сталин.

Най-голямата военна операция във Варшавския договор по време на Студената война пък беше нападение срещу нейните членове - Унгария и Чехословакия.

Последният път, когато Китай и Русия се разбираха, те почти отключиха ядрена война помежду си по време на съветско-китайския граничен конфликт през 1969 г. А Путин нахлу на територията на Украйна и Грузия, когато тези страни бяха част от ръководената от Русия Общност на независимите държави (ОНД).

Освен това има много конфликти между Русия и Китай, които ще предизвикат раздори между тях без никакво участие от страна на САЩ. Намалението на населението в руския Далечен Изток доведе до опасения, че Китай ще се опита да завземе територии там.

Руски експерти съобщават, че новите ядрени ракети на Москва със среден обсег не са насочени към НАТО, а са предназначени да ограничат заплахата от Китай. Най-общо казано, Москва беше водеща сила по време на Студената война и Путин няма да иска да свири втора цигулка след Пекин.

Въпреки факта, че тези режими са в състояние да си сътрудничат помежду си, когато това им е удобно и опортюнистично да използват слабостите на САЩ, е малко вероятно те да образуват силен и координиран съюз, който би могъл да представлява сериозна заплаха за Вашингтон.

Освен това, когато се опитате да се доближите до Москва, можете да загубите много и в същото време да спечелите малко. Русия едва ли ще е готова да помогне на Вашингтон в конфронтацията с Пекин. И докато Русия не иска да се подчини на Китай, тя няма и да прояви открит антагонизъм към Пекин.

Освен това Путин няма да иска да подкрепи САЩ, държава, която смята за свой основен враг. В замяна на враждебността му по отношение на Китай, Путин почти сигурно ще поиска неприемливи отстъпки по отношение на Русия, например, давайки му сфера на влияние в Източна Европа и ограничаване на противоракетната отбрана на САЩ.

Освен това Вашингтон трудно би могъл да има доверие на Москва. На Путин не може да се вярва за спазване на споразуменията за контрол на оръжията или прекратяване на огъня в източна Украйна. Защо Вашингтон ще разчита на него за стратегията си по решаващия въпрос за националната си сигурност през 21 век?

И накрая, Русия няма много неща, които да предложи. Тя е разпадаща се сила с БВП по-нисък дори от италианския. С високите цени на енергетиката Русия може да си позволи впечатляващи военни разходи, но цените на петрола падат, а военните разходи на Русия намаляват през последните няколко години.

За щастие, САЩ имат други потенциални партньори, от които да избират. Демокрациите са добри в изграждането на ефективни съюзи, а САЩ са във формален алианс с 29 други страни от НАТО, включително Япония, Корея и Австралия. Всички тези държави представляват 59% от глобалния БВП. Това е значително предимство в сравнение с 19% от глобалния БВП на Русия и Китай.

Силата на този съюз от свободни държави би могла да се използва по-добре в рамките на една глобална стратегия за противодействие на авторитарните ревизионистични сили.

Свободният свят се притеснява от заплахите, породени от Китай и Русия, и вече си сътрудничи по подобни контрамерки, но тези усилия могат да бъдат разширени в координирана глобална стратегия, ръководена от САЩ. Вместо да създава съюзи с непостоянни диктатори, Вашингтон трябва да надгради своите сили и да мобилизира съществуващите стратегически партньорства.

САЩ и техните демократични съюзници вече имат икономическата, военната и политическата сила, необходима за успеха в тази нова ера на съперничество между големите сили. Пекин и Москва, а не Вашингтон трябва да се притесняват от мощни и идеологически враждебни противници, които са формирали коалиция срещу тях.