"Две международни новини от Париж и Вашингтон в последните 24 часа уязвиха националното ни самочувствие. Но това едва ли е новина в последните 33 години, през които България системно е третирана от „големите“ като държава с ограничен суверенитет", пише Велизар Енчев в свой анализ за Епицентър.

Новина №1 от Елисейския дворец: Френският президент Еманюел Макрон изрази готовност да събере в Париж, "когато му дойде времето", представители на властите в София и Скопие, за да сключат двустранно споразумение, което би позволило да започнат преговори за присъединяване на Република Северна Македония (РСМ) към Европейския съюз…

Обидното за нас в снощния телефонен разговор (б.ред. - публикацията е 07.06.) между Макрон и Радев е, че само преди дни българският президент заяви, че няма да участва в среща с Макрон за Северна Македония, тъй като няма никакви позитивни сигнали от Скопие.

И след този отказ на Радев, при това изразен с твърд тон, Макрон настоява да е домакин на българо-македонска среща. Което означава, че за френския президент позицията на Радев няма никаква стойност. Очевидно за Париж отказът на държавния ни глава подлежи на ревизия, ако му се окаже натиск.

Ето едно изречение от съобщението на Елисейския дворец, в което елегантно ни се подсказва как да се държим: "Френският президент е изразил пълната си подкрепа за споразумение между двете страни, което би допринесло за добросъседските отношения и би конкретизирало европейската перспектива на Северна Македония"…

Френският дипломатически език може да се преведе така: Париж подкрепя македонското еврочленство, което да стане след спешно споразумение между София и Скопие в Париж, налагащо отстъпки от българска страна…

Няма никакво съмнение: Макрон иска да реализира личен успех в края на шестмесечното ротационно председателство на Съвета на ЕС и за целта притиска Румен Радев.

Защо ли не упражнява този натиск върху българския премиер, от когото реално зависи падането на ветото? - Защото Кирил Петков отдавна е дал съгласие за македонското еврочленство!

Защо за Макрон е толкова важно споразумение, при което член на ЕС трябва да направи отстъпка в полза на кандидат-член за Евросъюза? С какво Северна Македония е спечелила сърцето на Франция? И защо София трябва спешно да легитимира в Париж присвояването на нейната история от Скопие?

Дали Макрон би си позволил така да извива ръцете на унгарския премиер Орбан или на полския президент Дуда?
Няма съмнение как ще реагира унгарецът, ако Макрон позвъни по нощна доба и му нареди да се отрече от унгарското малцинство в румънска Трансилвания.

Дуда пък на втората минута ще затвори телефона, ако френският му колега поиска Полша да се откаже от етническите поляци в Западна Украйна.
В комюникето на Елисейския дворец не се споменават френски гаранции за българо-македонско споразумение, както съобщиха парижки медии.
И добре, че не се споменават! Защото светът видя колко струват гаранциите на Макрон и Меркел за Минските споразумения между Русия и Украйна от 2014-а.

Още нещо смущава във френската инициатива. Как да забравим две злополучни за нас домакинства на Париж през XX век?
През 1919-а победеното в Първата световна война Царство България подписва в парижкото предградие Ньой сюр Сен унизителен договор, с убийствени за българите териториални и финансови щети.
През 1946-а победената във Втората световна война България трябва да преглътне Парижкото споразумение, почти повтарящо националния погром от 1919-а.

Новина №2 от Държавния департамент: Президентът Румен Радев проведе телефонен разговор с помощник-държавния секретар на САЩ по европейските и евразийските въпроси Карън Донфрид. Във фокуса на разговора бяха европерспективата на Северна Македония, военното партньорство между България и САЩ, както и последиците от войната в Украйна за сигурността в Източна Европа…

Две неща неприятно изпъкват от телефонния диалог между държавен глава и висш чиновник в американското външно министерство: че държавният секретар Блинкен не удостоява с внимание нашия президент и че американският натиск по „македонския въпрос“ ескалира в пълен синхрон с френското пресиране.

Защо Радев е приел да води телефонен разговор много под неговото ниво и този диалог да е публичен? Дори за непосветените в дипломатическия протокол светва червен сигнал, осветяващ унизения в тази неравностойна комуникация?

Особено ме тревожи един пасаж от президентското съобщение след разговора с Карън Донфрид: „Палежът на културния център на македонските българи в Битоля е извършен от хора, които се стремят да задържат Република Северна Македония в сянката на тоталитарното югославско минало и да възпрепятстват процеса на европейска интеграция...“

Сиреч, не хроничната антибългарска политика на Скопие е подпалвачът, а някакви си анонимни лица стоят зад палежа, който обаче не бива да спира македонската евроинтеграция. Уви, това чета между редовете.

Това са двете новини с отрицателна стойност. Всеки сам да прецени как ни третират партньорите в Европа и отвъд океана.

На 27 ноември 1919 г. Александър Стамболийски подписва в Ньой договора, с който излизаме от Първата световна война като съюзник на победените Централни сили. Минута след това министър-председателят чупи писалката, с която губим Вардарска Македония, Западните покрайнини, Беломорска Тракия и Южна Добруджа.

Има ли български държавник, който ще счупи за втори път писалка в Париж?