Иля е сред защитниците на Мариупол. Когато попада в плен, все още не е навършил двадесет години. Срещнах го в Киев, докато бях в Украйна през август тази година.

Иля посещава хъба "YOUkraine", в който се опитват да помогнат на ветераните да преодолеят преживяното в плен, а то е наистина кошмар, който трудно можем да си представим. Разказът на Иля за "Мрежата" по програма "Христо Ботев" започва така:

"Не стига, че врагът настъпваше към нас всеки ден и бяхме обкръжени, а трябваше да мислим за елементарни човешки потребности като храна или лекарства. Обстановката беше толкова сложна. Може би затова се наложи да се предадем. Все пак устояхме 86 дни...

За нас това беше най-тежкото решение. 

Да сведем глава беше много по-страшно от всичко друго, защото да загинеш в битка с оръжие в ръка за страната си би било чест за всеки от нас. В сраженията имаш възможности, имаш избор и право на вземаш решения. В плен това го няма.

Докато бях в плен, сякаш бях във вакуум и за да запазя разсъдъка си, си спомнях целия си живот до този момент – как бях малък, щастливите моменти със семейството ми до пленяването. Това, което ме крепеше там, беше надеждата, че все някога ще се върна вкъщи.

В началото бях в Еленовка, за около седмица, после ме преместиха в град Таганрог, за пет месеца, и накрая бях в Камен Шахтинск. Това са едни от най-тежките места за оцеляване за пленени украинци, защото се отнасяха много жестоко с нас – ежедневни физически побои, от които много наши момчета загинаха.

Давеха ни в казани с вода, докато ни разпитваха.

Въобще, който е попадал в Таганрог, разбира какво е плен в най-страшния му вид. Мен, докато ме разпитваха, ми палеха ръката, удряха ме по гениталиите.

Таганрог е следствен изолатор, в който аз бях в самостоятелна килия, от която ме изваждаха само за да ме малтретират. Не знам как изглежда мястото, защото ми слагаха чувал на главата.

Килията ми беше 2 на 3 метра с малък прозорец, през който нямах право да поглеждам. Ако ме видят, че гледам през прозореца, влизаха и ме пребиваха. В килията можеш да седиш единствено на стол и то задължително с изправен гръб и ръцете на бедрата. 

Не бива да мърдаш, защото,

ако например се подпреш на стола или се облегнеш на облегалката му, часовият влиза и те пребива. Така седиш от шест сутринта до десет вечерта.

Имаше килии, в които момчетата бяха по двама-трима, но правилата и за тях бяха същите. Разговорите бяха забранени.

Сутрин, за да ни дадат закуска, трябваше да пеем химна на Русия. В началото храната ни беше една супена лъжица макарони за целия ден, а после две тънички филийки хляб на ден. Ако има обяд, то е някаква супа от вода и в нея плува едно парченце картоф. 

Най-страшно беше, ако имаше вечеря,

защото тя беше някакво вкиснало кисело зеле, от което веднага получаваш разстройство. Ако обаче поискаш да отидеш до тоалетната, те пребиват с въпроса – а сега по-добре ли ти е? 

Нямахме никакви сили, защото не се хранехме и редовно ни пребиваха, но те ни караха да спортуваме в килията. Спортът беше да направиш 500 клека с подскок за един час, иначе те пребиват. 

Докато правиш това, руснаците те гледат и се смеят. Това беше цинизъм и издевателство.

Ако се разболееш и помолиш да лекар, получаваш няколко гумени палки по тялото пак с въпроса, сега по-добре ли си? А ти си длъжен да им отговориш – Тъй вярно! 

Иначе отново бой, до смърт.

Там никой не получаваше медицинска помощ, дори и ранените. Раните им загниваха и цялото място вонеше ужасно на разлагаща се плът. Оставяха ги да загинат. Не можех да видя какво става, но чувах виковете на моите приятели, които биваха изтезавани.

Те също са слушали моите викове, когато руснаците изтезаваха мен. Това е ужасно усещане, да чуваш как приятел страда и да не можеш да му помогнеш.

За моите десет месеца в плен загинаха от раните си четирима мои приятели, а аз бях само за десет месеца в плен и само на три места. Някой знае ли въобще колко са военнопленническите лагери на руснаците и колко украинци загиват там всеки ден? Въобще това са места за изтезания."