В рамките на едно денонощие Русия и Украйна демонстрираха как всяка от тях разбира думата „удар“. Когато в нощта срещу 15 юни руски ракети и дронове връхлетяха Киев, гореше покривът на Успенския събор на Киево-Печерската лавра – обект от списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО, наблизо се запали сградата на „Мистецки арсенал“, а по-нататък – киностудиото „Довженко“. Най-страшното е, че загинаха хора, тъй като руснаците обстреляха многоетажни блокове и унищожиха цяла улица в частния сектор…
Пострадаха също пазар, десетки автомобили, а 140 хиляди жители на Киев останаха без ток… Нюансът е в това, че нито един от атакуваните от руснаците обекти не произвежда снаряди, не зарежда танкове и не управлява войски.
Затова пък, когато сутринта на 16 юни украински дронове долетяха до Москва (по-точно до Капотня, на петнадесет километра от Кремъл), там гореше „сърцето“ на Московската петролна рафинерия: инсталацията за първична преработка на петрол ЕЛОУ-АВТ-6 – същата, без която заводът физически не може да превръща суровия петрол в бензин и дизел.
Това предприятие на „Газпром нефт“ доставя по-голямата част от горивото за столичния регион и работи за нуждите на армията и московските летища. И в този детайл се крие цялата разлика.
Тоест въпросът не е в това, че някой е „лош“, а друг – „добър“, а в това по какво точно се удря. Руската стратегия в градовете е насочена срещу хората: да пречупи волята, да изтощи, да накара населението да поиска „какъв да е мир“.
Това е принуда, адресирана към гражданското население и културата. Украинските удари по руските рафинерии са адресирани към материалната база на войната – горивото, без което никоя колона не тръгва и никой самолет не излита.
Разбира се, един изгорял завод няма да спре руската армия на следващата сутрин, а и Кремъл печели основната си валута не от бензин, а от износ на суров петрол.
Но би било грешка този износ да се смята за недосегаем: Украйна отдавна нанася удари не само по рафинерии, но и по пристанища, терминали и помпени станции, през които петролът отива за продажба – Приморск, Уст-Луга, Туапсе.
Това се вижда най-добре от иранския пример. Войната около Иран от края на февруари вдигна цените на петрола нагоре, на места над сто долара за барел. И за Русия, която не зависи от Ормузкия пролив, това трябваше да бъде чист подарък: по-високи цени – повече пари за войната срещу нас.
Обаче на Москва не бе позволено да обере напълно този каймак.
По оценка на The Economist в началото на 2026 година Русия е печелила от петрол и газ приблизително с една трета по-малко, отколкото би трябвало при такива цени, и тази разлика се свързва именно с ударите по нейната петролна инфраструктура.
Артерията все още не е прерязана – в пиковете на цените Кремъл дори отбеляза рекорди по седмични приходи, – но тя вече съзнателно се стеснява точно там, където петролът се превръща в пари. Но по-важно е друго.
Инсталации от типа АВТ-6 се ремонтират трудно и продължително: оборудването е предимно вносно, под санкции, и бърза замяна няма. Всяко подобно попадение изважда от строя мощности не за ден, а за месеци.
А най-важното е, че това не е еднократен отговор в духа на „око за око“.
Същият този Московски завод вече спира работа през май след предишна атака, а като цяло по руските рафинерии за половин година е удряно около четиридесет пъти.
Към юни дефицит на гориво или ограничения в продажбите се отчитаха вече в двадесет и половина руски региона, а най-зле е положението в окупирания Крим – с талони и опашки.
Това не е епизод, това е натрупваща се умора на системата.
Това е инструмент за принуждаване на Русия към прекратяване на войната: Москва ще бъде заведена на масата за преговори не от призиви, а от цената, която започва да плаща у дома – в опашките за бензин, в спрените инсталации, в дима над Капотня на петнадесет километра от Кремъл.
Пренасянето на усещането за война там, откъдето тя се управлява, ще оказва натиск върху способността на Русия да воюва.
Но за да проработи това наистина, трябва да се задействат още две неща: ударите по петролния транспорт (помпени станции, тръбопроводи, терминали, по които тече експортният суров петрол) и санкционният натиск на Запада върху самите приходи от експорт.
Взети поотделно, тези инструменти дават ограничен ефект. Заедно обаче те вече представляват стратегия, а не отмъщение.
И докато Русия измерва „удара“ с броя на разрушените събори и апартаменти, Украйна съзнателно го измерва с броя на инсталациите, които вече не преработват петрол за тази война.
