Защо продължават да искат да живеят в Чернобилската зона на смъртта?

&quot;Не мога да кажа защо хората искат да живеят в Чернобил. Каква им е целта? Сърцето ли ги води? Носталгия? Кой знае?&quot;, казва Евгений Наркевич, 78-годишен здравеняк пред Летисия Перон от Франс прес, цитирана от БТА.&nbsp;Но &quot;аз не искам да живея никъде другаде, освен в Чернобил&quot;, казва той.<br /> <br /> През 1945 г. Евгений бил едва на осем, когато семейството му се нанесло в тогавашния съветски град. &quot;Това ни спаси от глада. Тук можехме да садим и да берем реколтата, за да се изхраним&quot;, казва той, оправдавайки донякъде привързаността си към тази земя. &quot;Никога не съм искал да си тръгвам от тук&quot;, допълва Евгений.&nbsp;<br /> <br /> При експлозията на четвърти реактор на съветската централа, станал по време на тестове на сигурността на 26 април 1986 г., Евгений имал час с учениците си в гимназията.<br /> <br /> &quot;Беше събота, злополуката тъкмо се бе случила и за момента не знаехме нищо. Подозирахме, че е станало нещо, тъй като виждахме автобуси и военни коли, които отиваха към Припят&quot;, град с 48 000 жители, включително персоналът на централата , намиращ се на три километра от Чернобил. &quot;Никой не ни каза нищо. Пълно мълчание&quot;, разказва той.<br /> <br /> В крайна сметка Евгений е евакуиран. Но изведнъж решава, че ще се върне у дома. Започва да крои планове как да се върне в зоната, която по това време е отцепена. Представя се за моряк или за полицай, натоварен със задачата да следи доставките на петролни продукти.<br /> <br /> Най-накрая се среща с директора на службата за наблюдение на радиацията от централата и го моли да го назначи на работа. Евгений е назначен и от този момент никога не е напускал зоната с радиоактивно замърсяване. Противно на всички очаквания, никога не се е разболявал. Признава, че сади зеленчуци в градината си и ги яде. &quot;Има известна доза риск&quot;, казва той.<br /> <br /> Мария Урупа не е толкова усмихната. Първобитните условия на живот в тази 30-километрова забранена зона около централата започват да тежат на тази жена на над 80 години, особено след катастрофа, след която й е трудно да ходи.<br /> <br /> По информация на отговорник за централата общо 158 &quot;самосели&quot;, както ги наричат, живеят в тази зона в малки къщурки, често направени от дърво. Те живеят оскъдно, благодарение на реколтата в градината си и провизии, които им донасят служителите на централата и посетители. При необходимост ходят в съседния град Иванкив, който е извън затворената зона, за да си напазаруват от местния пазар.<br /> <br /> Тези &quot;самосели&quot; така и не приемат принудителното изселване. Над хиляда от тях се настаняват обратно след катастрофата в тази зона, въпреки че е силно замърсена и забранена за хора. В крайна сметка властите приемат идеята.<br /> <br /> В момента на катастрофата Мария предлага на мъжа си да се скрият в мазето, за да не ги eевакуират. Напразно. &quot;Беше тъжно. Имаше плач, крясъци&quot;, спомня си тя. След прекарани два месеца в лагер за разселени, тя решава да се върне в зоната &quot;с група от шест души през гората като партизани&quot;. Но признава, че вече е трудно да живее сама. Мъжът й починал през 2011 г. На 77-годишна възраст Валентина Кухаренко съжалява, че на семейството й е необходимо разрешително, за да бъде допуснато да я посети. И че роднините й не могат да останат повече от три поредни дни. Но тази кръглолика украинка в никакъв случай не съжалява, че се е върнала скоро след злополуката да живее край Чернобил.<br /> <br /> &quot;Казват, че нивата на радиация са високи. Не зная. Може би радиацията влияе някак на новодошлите, на тези, които никога не са живели тук. Но от какво да ни е страх нас, старите?&quot;, пита тя.<br /> <br /> &quot;Щом изляза от Чернобил, дори в Иванкив, всичко е чуждо. Не съм националистка, но обичам много своята малка родина&quot;, обобщава Кухаренко. Надява се много, че &quot;един ден Чернобил ще върне към живота, че отново ще се чува детски смях, дори да трябва да чакаме с години&quot;.<br /> <br /> През 1999 г. в забранената зона е родена малката Мария - първото бебе, дошло на бял свят след 1986 г. в този &quot;мъртъв&quot; град. Тъй като е с анемия, семейството й я отвежда от Чернобил година по-късно. Днес тя трябва да е на 17 години.<br type="_moz" /> <br /> <br /> <br /> <br /> <br />