Много хора си представят, че ракетите трябва да летят директно нагоре, за да достигнат Космоса. В действителност този подход е неефективен и дори невъзможен за успешна орбитална мисия.
В първите минути след старта ракетата се движи почти вертикално. Това ѝ позволява да преодолее гравитацията и да премине през най-плътните слоеве на атмосферата. Този етап обаче е изключително енергоемък и изисква максимална тяга от двигателите.
След като достигне достатъчна височина, ракетата започва плавно да се накланя. Тази маневра, известна като „гравитационен завой“ (gravity turn), е съществена за целия полет. Вместо да продължи нагоре, апаратът постепенно преминава към хоризонтално движение.
Причината е, че орбитата не се постига само с височина, а със скорост. За да остане в орбита около Земята, космическият кораб трябва да се движи достатъчно бързо в хоризонтална посока. Така той непрекъснато „пада“ към планетата, но я заобикаля, без да се сблъска с повърхността.
Ако ракетата остане във вертикален полет твърде дълго, тя ще изразходва огромно количество гориво, без да постигне необходимата скорост. В такъв случай след изчерпване на ресурсите апаратът би започнал да се връща обратно към Земята.
Гравитационният завой позволява на ракетата да използва природните сили по-ефективно. Вместо да се бори изцяло срещу гравитацията, тя се възползва от нея, за да изгради необходимата траектория с по-малко разход на гориво.
Подобен профил на полета беше използван и при мисията Artemis II. Космическият кораб Orion първо достигна земна орбита, след което извърши допълнителна маневра за отправяне към Луната.
При такива мисии орбитата около Земята е само междинна стъпка. След нея следва т.нар. транслунарно ускорение, което изпраща кораба към Луната. На връщане се използва и нейната гравитация, за да се коригира траекторията обратно към Земята.
Така на пръв поглед странният завой на ракетите всъщност е внимателно изчислена стратегия. Той прави възможни както орбиталните полети, така и дълбококосмическите мисии.
Източник: kaldata.com.
