"От камъните в хляба ни се чупиха зъбите": Боец от "Азов" с брутален разказ за своите 884 дни в руски плен

В руските затвори ме караха да клякам по два пъти на ден по 300 пъти, а хлябът и камъните ми чупеха зъбите.

Това разказа в интервю за УНИАН бивш руски военнопленник - боецът от "Азов" Артур Ниверчук.

Артур е 24-годишен помощник картечар и стрелец от разузнавателния взвод на специалните сили към втори батальон на „Азов“. Той е държан в руски плен 884 дни, от май 2022 г. В продължение на две години сменя осем затвора, а на 14 ноември 2023 г., на рождения му ден, Русия го осъжда на доживотен и го прехвърля в една от най-ужасните колонии - „Черният делфин“ в Оренбургска област.

Миналата година през октомври боецът е върнат на Украйна.

Следват лечение и рехабилитация и в края на декември 2024 г. той е тържествено посрещнат обратно в родния си град Здолбунив в Ровненска област.

Ето какво казва още Ниверчук:

-Артур, как и кога се присъединихте към "Азов" и защо избрахте точно този полк?

-Следя политическите събития в Украйна от 14-годишна възраст.

Опитвайки се да намеря в интернет дали има клон в Здолбунив, попаднах на Азов. Вече бях чувал за дейността им. На уебсайта им видях, че всеки уикенд провеждат някаква акция в моя град. Свързах се с ръководителя на клона в нашия град и си уговорихме среща.

Когато разговаряхме на четири очи, той ме попита от какво точно се интересувам и как виждам развитието си в тази организация. По онова време се интересувах от военно обучение, тактическа медицина и щурмови алпинизъм.

Те предлагаха такова обучение. Оттогава, от 2015 г., съм с тях. 

-Родителите ви знаеха ли с какво се занимавате?

-Да, те не се противопоставиха и не ме разубедиха. Семейството ми е много патриотично настроено и родителите ми разбраха, че това е мой съзнателен избор.

В края на 11-и клас реших да се присъединя към армията като войник на договор, но трябваше да изчакам да навърша 18 години.

Затова се записах в образователна институция към Департамента за охранителна полиция.

Но след една година учене там ме преместиха във Виницка област. Не бях финансово готов за това, а и не исках да се премествам в друг регион. Затова учих само една година и отидох на служба по договор - на курс за основна бойна подготовка в "Азов". По-късно преминах военноквалификационната комисия, събрах всичките си документи и се преместих в Мариупол.

-Значи сте били в Мариупол, когато започна пълномащабното нахлуване? Бихте ли ни разказали как защитавахте града?

-На 24 февруари 2022 г. нашият батальон се намираше на 70 км западно от града, в село Урзуф. Същата сутрин се събудихме от бойна тревога, изчакахме в укритие, а след това бързо се събрахме и получихме заповед да се преместим в Мариупол.

Беше ясно, че през контролно-пропускателния пункт Чонгар от Крим идва колона от автомобили и ние трябваше да ги „посрещнем“. Бяха им необходими пет дни, за да стигнат до покрайнините на Мариупол. Бяхме базирани на девететажни сгради, на най-високите точки, за да наблюдаваме врага.

-Как се чувствахте в този момент?

-Неприятна комбинация от чувства, когато не знаеш какво да очакваш - пълна неизвестност. Приличаше на началото на средновековна битка - когато се събира огромна маса врагове и чакаш да видиш какво ще се случи по-нататък.

-Как и кога стигнахте до "Азовстал"?

-От 14 до 15 април 2022 г. тези, които се намираха на десния бряг на Мариупол, си пробиваха път към територията на „Азовстал“, тъй като врагът съсредоточи цялата си артилерия върху нея. Беше трудно, някои имаха късмет, други - не. Много наши момчета бяха убити тогава. Повече от 100 души само за една нощ.

-Как се почувствахте, когато научихте, че трябва да напуснете „Азовстал“, тъй като бяхте заловен в Русия и Азовският полк беше признат за „терористична организация“?

-15 май беше първият ден, в който започнахме да напускаме „Азовстал“. Ден преди това ни бяха връчили документи, в които се казваше, че гарнизонът ще бъде евакуиран, въпреки че в действителност това беше плен. Някои от нас го приеха, а други сами търсеха начини да се измъкнат от завода.

По-късно, в плен, се разминах с един мой приятел, който заедно с още две момчета успя да се измъкне сам от "Азовстал".

Успяха да се изплъзнат от наблюдението на врага: проправиха си път през тръстиките, през река Калмиус.

Единият от тях попаднал на противопехотна мина и кракът му бил откъснат. Другите две момчета вдигнаха ранения. Изкачвайки се на десния бряг, те видели войник  на позиция. Той не стрелял по тях, защото ги взел за цивилни - по това време в тръстиките се взривявали много хора и животни, така че врагът не реагирал на това.

След това ги посрещнал един старец, който ги приютил и им оказал медицинска помощ. А няколко пресечки по-нататък ги чакаше кола, която да ги откара на територията, контролирана от Украйна. Това беше един от местните жители.

Когато се придвижваха около Мариупол, на 15-16 май - в дните на изтеглянето от „Азовстал“, вражеските сили, които по това време окупираха града, получиха заповед да увеличат патрулите.

Патрулът ги видял и забелязал доста бледите им лица - т.е. хората най-вероятно не били виждали слънчева светлина от дълго време, и станало ясно откъде са. Освен това имало и един ранен човек.

Момчетата бяха заловени. Раненият бил хоспитализиран, а другите двама били отведени да разчистят землянки, тунели и т.н. След това били изпратени в център за задържане.

-Бяхте ли ранени?

-Не, не бях ранен, въпреки че шрапнел ме уцели два пъти. Имах късмет. Първия път просто разкъса джоба на панталона ми. А една осколка счупи крака на един другар, който беше до мен.

А втората ситуация се случи, когато имаше тълпа от хора, които щяха да евакуират ранените, до 30 души.

Пред арката, където стояхме, избухна снаряд.

Двама морски пехотинци паднаха зад мен - единият беше улучен в ръката, а другият - в окото. Когато се преместихме в мазето, за да окажем медицинска помощ, видях, че ремъкът, който крепеше аптечката ми, е скъсан. Това означава, че шрапнелите с прелитали много близо до мен. Така че за втори път имах късмет.

-Артур, разкажете ни за пленничеството си - къде сте били държани и при какви условия?

-За две години смених общо осем колонии. Първо ни отведоха в Оленовка. След като там беше извършен терористичен акт, ни отведоха в Таганрог и други колонии, в зависимост от специализацията на затворниците.

Тоест разузнавачите отиваха на едно място, а артилеристите - на съвсем друго. В моя случай това бяха Оленовка, Таганрог, Донецк, Саратов, Ростов и накрая Оренбург.

-Станахте ли свидетел на терористичната атака в Оленовка?

-Не съм бил вътре в казармата, в която се случи експлозията.

Но в онзи ден (нощта на 29 юли 2022 г.), късно вечерта, четях книга. Видях остра светкавица пред себе си, на около 50 метра от мен. Разбрах, че вражеската артилерия работи в близост до колонията.

Те изстреляха първия залп и няколко секунди по-късно чух експлозия на територията на колонията.

Като цяло, когато стигнеш до територията на тази колония, разбираш, че голямо струпване на хора може да доведе до нещо. Ето защо всички ние бяхме концентрирани на едно място по някаква причина. Тя беше очевидна.

Хората, които оцеляха, бяха отведени от нас и поставени в изолация, за да не можем да общуваме помежду си.

-Как най-общо бихте описали условията на задържане на украинските военни затворници? В коя от колониите има най-брутален режим?

-Всяка има свой собствен начин. В Оленовка не злоупотребяваха толкова, колкото можеха да си позволят.

Но например хората от офицерския корпус, които наистина знаеха много, бяха отвеждани, хвърляни в изолатори, разпитвани с побой и изтезания. Що се отнася до обикновените войници, ние не усещахме това.

Максимумът, който се случваше, беше психологическо сплашване или физическо наказание. Например, ако не кажеш това, което искат да чуят, трябва да направиш 300 клякания.

В центъра за задържане в Таганрог научихме какво е пленничество.

Повечето от тях имаха наказателни дела и бяха изнудвани с глад. Даваха по 2-3 лъжици някаква каша за едно хранене и по половин филия хляб на ден.

За да се разединим умишлено бяха несправедливи с дажбите. На някои даваха малко повече, на други по-малко, а на трети изобщо не даваха. Момчетата сами намираха изход от такива ситуации - споделяха, опитваха се да оцелеят.

Имахме матраци за спане, разбира се, не нови. Имахме и спално бельо, а през първите четири-пет месеца в Таганрог не го сменяха.

После разбрахме, че около Нова година са планирали да сменят всички азовци, но това така и не се случи. След това започнаха да ни сменят спалното бельо на всеки две седмици, но то беше мокро. Ние ги окачвахме и ги сушахме. Между другото, нямахме никакви хигиенни продукти.

В Таганрог ни проверяваха два пъти на ден - сутрин и вечер. Тя завършваше с това, че на абсолютно всички се налагаше физическо наказание - 300-400 клека. Когато излизахме за проверка, ни разтягаха, т.е. поставяха ни в неудобно положение.

Извеждаха ни навън веднъж седмично, в понеделник. Разхождахме се в кръг и след това се връщахме в килията. Наистина липсваше свеж въздух и слънце. Живяхме в източната част в продължение на година и месец. Виждахме само изгрева на слънцето и това беше всичко.

Заради липсата на калций, на много хора започнаха да им падат зъби. Когато ни даваха хляб, вътре се е случвало да има частици от камъни и тогава също често се чупеха зъби.

-Нарочно ли са пекли хляб с камъни за затворниците?

Да. Местните (руските) затворници са отговаряли за храната в колонията, очевидно са получили такава заповед. Защото, когато това се случи веднъж или два пъти, може да си помислите, че е случайност, но когато се случи за трети, четвърти или пети път, тогава вече е ясно, че е умишлено.

-В Русия бяхте осъден на доживотен затвор. Какви бяха обвиненията?

Бях обвинен в нарушаване на правилата за водене на бойни действия и лошо отношение към местното население.

Твърдяха, че аз и моят другар по оръжие сме застреляли петима местни жители. Умишлено посочих другаря си като загинал, защото не исках да подвеждам под отговорност някой от оцелелите, които бяха в плен. Осъдиха ме на рождения ми ден, 14 ноември 2023 г.

-Беше ли ви осигурен адвокат?

Адвокатът беше безплатен, осигурен от руснаците.

Той не присъстваше при откриването на делото, не ме питаше нищо, не навлизаше в подробности, т.е. беше напълно незаинтересован.

Беше ясно, че са знаели присъдата предварително и всичко е било просто формалност.

Следователят дори ми каза: „Нали разбирате, че всичко това е съшито с бели конци“. И още един момент - когато оперативните работници образуваха дело заради предполагаеми изтезания, те казаха: “Не, не: „Погрижете се за това сами. Войната ще свърши, ще се върнете на мястото си“. Но нали разбирате какво означава да вярваш на врага при такива обстоятелства.

-Получавахте ли някаква информация от Украйна? 

-Имаше новини понякога. Знаехме за ракетните удари по Ростовска област, Таганрог, летища и петролни бази.

Колониалните инспектори „изпуснаха“ тази информация по време на ежедневните си разговори. Стоейки до вратата, можехме да чуем за какво си говорят в кабинетите си. Когато отивахме на разпити, също можехме да чуем някаква информация.

-Виждали ли сте там цивилни задържани?

Отначало не. В средата на 2023 г. в Таганрог започнаха да довеждат цивилни лица, но срещу тях не бяха образувани дела, просто ги задържаха. Но ние не знаехме имената им.

-Вярвахте ли, че рано или късно ще бъдете освободен?

Да, вярвах. Макар че руснаците разбраха, че имам идеологически убеждения, а там не обичат такива хора.

След първото изслушване по делото бях отведен в следствения арест в Донецк. И изведнъж рязко се обърнаха и ме отведоха в Следствения комитет. Заведоха ме в един кабинет, където имаше оператор с видеокамера. Влиза офицер от ФСБ, около 35-годишен чете досието и вижда, че съм роден през 2000 г. Той каза: „Малко дете. Разбираш ли, че те грози доживотен затвор“.

След това прочита присъдата ми и в нея пише, че ще бъда в колония със специален режим, но адресът не е посочен.

Няколко месеца по-късно ме преместиха в Оренбургска област, в колонията „Черният делфин“. Там се срещнах със затворници, които ми казаха, че тази колония е построена през ноември 2000 г., същата година, в която съм роден.

Освен това съм бил докаран там миналата година на 29 февруари - ден, който се случва веднъж на четири години. Осъзнах, че почеркът на специалните служби се основава на подобни намеци.

-Колко време останахте в „Черния делфин“? Казват, че това е най-бруталната колония в Русия.

-Останах там осем месеца, до размяната. Да, наистина я наричат най-бруталната в Русия. Там 80% от хората са с доживотна присъда, а 20% са затворници със строг режим, те обслужват тази колония.

Преди пълномащабното нахлуване в Украйна условията там са били много тежки. Затворниците са държани без дневна светлина - прозорците са бил покрити с нещо. Така че те дори не знаели кое време на денонощието е. Водели ги с чували на главите, за да не могат да запомнят разположението на колонията, придружени от кучета. Но после тези правила са променени.

Ежедневните разходки бяха отменени и вместо това затворниците бяха принудени да работят.

-Къде и как сте работили?

В една шивашка фабрика - някои от нас шиеха на машини, други крояха. За работата плащаха по 2-3 хиляди рубли.

Трябваше да работим от 07:00 до 20:00 ч., като само неделя беше почивен ден.

Ако обаче например в сряда дойдеше инспекция от Москва, затворниците не работеха, докато те бяха там и „претърсваха“ и проверяваха всичко. След това обаче имаш пълен работен ден в неделя. Работеха тези, които имаха документи. Тези, които ги нямаха, бяха държани в така наречените карантинни условия, в пълна изолация и нямаха никакъв контакт с други затворници.

Някои затворници дори имаха телевизори в килиите си, купени със собствени пари, дори са ги инсталирали сами, ако администрацията им е разрешила.

Но всички гледат това, което администрацията реши да ти пусне. 

В „Черния делфин“ в една килия понякога са били държани 20-30 души. Веднъж месечно всеки затворник е отвеждан в изолатора. Така да се каже, за да не се отпускат.

Даваха ни по 10-15 дни, на мен лично три пъти ми даваха по 12 дни.

Там бях напълно изолиран. В тази стая има клетка, която блокира вратата и прозореца.

Пускаха радиото много силно. На всяка врата имаше прозорче, което отваряха и през него даваха храна. Многократно принуждаваха мен и момчетата да слагаме пръстите си на решетката и ги отбиваха с дървена табла. Така ни се подиграваха.

 Но всичко това беше до май 2024 г., когато, както разбирам, московската прокуратура разбрала за всичко това, дошла да провери и поставила администрацията на мястото й.

-Как разбрахте, че ще ви освободят, и какви бяха чувствата ви, когато стъпихте на родна земя?

-Знаех, че е планиран обмен. Месец и половина преди освобождаването ни разрешиха да четем вестници. Прочетох в „Независимая газета“, че някой от нашето Главно разузнавателно управление е дал интервю за чуждестранно издание, в което е заявил, че водят разговори с Москва за приоритета на размяната на работниците от „Азовстал“, ранените и кримските татари.

Седмица преди размяната получих документ, в който се казваше, че след като напусна Русия, ще ми бъде забранено да влизам в нея в продължение на 10 години. Тогава разбрах, че ще бъда депортиран.

Няколко дни по-късно, в 6 ч. сутринта, аз и още няколко затворници бяхме изведени от килиите ни.

Заведоха ни в центъра за задържане, след което ни събраха всички заедно, казаха ни да вземем всичките си вещи и ни натовариха в колите. Откараха ни на летището, където бяха разположени военни самолети. Там чакахме самолета си четири часа, след което ни транспортираха до Ростов, а после с автобус отидохме в Брянск. Влязохме на територията на Украйна през Беларус и бяхме разменени в Черниговска област.

Видях много хора, които познавах, с някои се срещнахме с роднини и приятели. С мен никой не се срещна, защото майка ми не знаеше кога точно ще бъдем разменени.

Видях един човек с телефон и го помолих да се обади. Запомнил съм номера на майка ми. Той говори около десет минути със спокоен глас, като каза, че съм в Украйна и ще се обади по-късно.  След това ни дадоха възможност да си вземем душ, дадоха ни чисти дрехи и ни изпратиха на медицински преглед.

-В какво физическо състояние се върнахте? Беше ли изтощено тялото ви?

-След 2023 г. започнах да изпитвам стомашни проблеми, киселини и урологични проблеми. Сега се подлагам на рехабилитация в Киев, но все пак планирам да се подложа на операция - имам проблеми с носната преграда.

-Не ви ли дразни фактът, че някой е в окопите, а тук, в тила, младите хора се забавляват, почиват си, сякаш няма война?

-Опитвам се да не засягам тази тема, защото тя разделя обществото ни. Вече имаме достатъчно проблеми и е неуместно да повдигаме още един, който не можем да решим. Това явление е било, е и ще бъде и ние просто трябва да го приемем.

Не можете да принудите тези хора да променят целия си живот в най-кратки срокове.

Ако това се случи, те вероятно ще стигнат до него доброволно.

-Ще се възползвате ли от правото си на демобилизация като войник, освободен от плен, или ще продължите да служите?

-В момента мисля за това, но определено не бързам да се демобилизирам. Има хора, които са били ранявани няколко пъти и въпреки това се връщат на служба.

Ще обмисля два варианта - или ще продължа да служа в „Азов“, или ще се прехвърля в някои други сили за сигурност.

-Какво мислите за евентуалната мобилизация на 18-годишните и т.нар. избягващи наборна служба?

Що се отнася до 18-годишните, това е нож с две остриета. Самият аз постъпих в армията на 18-годишна възраст.

Разбирам, че младите хора са сегментът от хора, които ще бъдат най-ефективни във войната, дори когато става въпрос за самосъхранение.

Но трябва да има отговорно командване, което да не изпраща хората на смърт. От друга страна, не искаме да губим млади хора, тъй като това може да доведе до демографска криза за нацията.

-Днес все по-често се говори за намиране на начини за постигане на справедлив мир в Украйна и все по-малко за победа. Как виждате този мир, какво лично за Вас би било победа за Украйна?

-Трябва да гледаме по-реалистично на живота и да разберем, че нашият враг разполага с много повече ресурси и военен потенциал за водене на военни действия.

Руснаците ни превъзхождат в количествено отношение, но не и в качествено. Те се опитват да ни сплашат и това наистина работи, но само за онези хора, които не са готови да се изправят срещу заплахата. И колкото и да ни се иска, времето играе срещу нас.

Трудно е да се предвиди ходът на тази война. Според мен най-реалистичният вариант е да я замразим, а след това да я възобновим след пет, десет или петнадесет години.

Превод и редакция: БЛИЦ