Никой не се интересува, какво става в колективното съзнание на Народа – и дали то не се е превърнало вече в някаква пустиня. 
Накрая я докарахме до там, че онези които уж управляват – Пастирите - изобщо не са наясно, какво се случва със „стадото“. 
То пък също постепенно губи представа за себе си. 
Намираме се в Ерата на Абсолютната Анестезия. Пущинак.

***
Никой не смее да попита „Стадото“ – както се изразяваше Плевнелиев, какво мисли за кандърмите с македонците. 
Например, има ли, според обикновените хора, „македонски език“, както твърди вечно нахилената пеперуда Захариева, която вижда себе си като Царицата на Чардаша в дипломацията. 
Тя казва, че има македонски език – понеже Костов бил подписал през 1999 година съвместна декларация с македонците, в която се споменавало, че всяка от страните я приема на официалния си език. 
Обаче само в чардаша това означава нещо, по-различно от онова, което, всъщност, е. 
Костов нищо не е признавал. 
Евродепутатът Ковачев, който е от едно котило със Захариева, пък казва, че няма македонски език и пр. 
Това са хаотичните движения на обезглавена хлебарка.

***
Между другото, чу се, че Захариева не знаела както трябва английски и от Брюксел й препоръчали да си подскача с преводач. 
Дали не са й го казали на „македонски“?

***
Отстрани сигурно изглеждаме не само като анестезирани, ами направо изпаднали в кома. 
Заради това новият френски посланик се опитва да подобри рекордите по нахалство на предшественика си. 
Той гледа на България като на цигански катун и има артистичността да твърди, цитирам: „Не разбирам усложненото отношение /на българите/ към историята, тенденцията понякога да се преувеличават измеренията на турското робство, колебанието да се гледа напред, в бъдещето…“ 
Ако господинът препоръча в родината си подобно отношение към Историята, веднага ще го увесят на Триумфалната арка – добре да се проветри. 
Тук могат да го затворят за три дни в Костницата в Батак – да размишлява върху българските ни преувеличения. 
Посланикът цитира една поговорка, която, неизвестно защо, приписва на българския фолклор - “Най-бързите бегачи са тихите“. 
Тукашните поговорки са по-солени, но и по-проникновени, ето една: „Кога стана калайджия, кога ти почерня гърба“.

***
Никой от най-близкото обкръжение на Бойко обаче не му подсказва да извика френския откривател и да му издърпа ушите - както се опита да направи с Путин заради кирилицата. 
С Путин сме смели, а с ксавиетата – не. Това вече е болест. 
Посланикът се държи като стипендиант на Сорос. 
Хайде, соросоиди мили, ваш ред е - изхвърлете думата „клане“ от учебниците и я заменете с „измерения“.

***
Утре посланикът ще каже, че сме македонци, недоклани.

Те пък се държат като развеселени жени, вечно ненаситни. 
Апетитът им не може да бъде задоволен, колкото и да се стараем. 
С тях може да се разговаря само по един начин: „Не ми казвай какво искаш, ами кажи, какво даваш? И ще си затворите ли накрая големите македонски усти - или ще ни кълцате с лакомията си парче по парче?“ 
Няма кой да ги пита така.
Корнелия Н. се закани да прочете договора с Македония – и забрави. 
В Социнтерна паметта не се ползва с особено уважение. 
Тъй или иначе, можем само да подозираме с какви репарации ще ни натоварят македонците. 
Със сигурност ще ни разтоварят от голяма част от собствената ни история - и ще я вземат за собствена употреба, завинаги. 
После ще поискат „македонското“ им малцинство тук да има специален статут. 
И така ще постигнат много повече, отколкото техните сърбомани успяха да постигнат за 100 години. 
Ела, Ванче Михайлов, да ги видиш днешните ни войводи, накъде са се запътили.

***
Нашите будали си въобразяват, че е голямо щастие да бъдат ратаите, които ще се напъват да изтеглят Македония към НАТО. 
Бягайте, бре, от тази гореща женска. 
Вижте, как ви се подсмихват гърците. 
Бъдете арбитри на българските ни работици - стига да ги проумявате, разбира се. 
Опитайте са да вникнете в мълчанието на „стадото“. 
Страх ги е от това обаче. 
И всичко остава под похлупака на Мълчанието.

***
Ципрас не признава името на Македония.
Ние признаваме всичко - и пак сме в пиесата „Напразните усилия на любовта“.
Пак тръгваме първи и ще пристигнем последни.

***



*Статията е публикувана в профила на журналиста във "Фейсбук"