Eмилиян Крумов е клиничен психолог, психотерапевт и преподавател по психология в Нов български университет. Разговаряме с г-н Крумов за проблемите на хората със заболявания и с трайни увреждания и за психологическата помощ, която биха могли да получат.
- Г-н Крумов, на пациенти с какви диагнози помагате във вашата практика на клиничен психолог?
- Работил съм в психиатрия, с хора с психични заболявания. Някои от тях не бяха с тежки диагнози, а просто хора, преминаващи през криза в живота си. Психотерапията при тях е насочена да подобри начина им на справяне, тяхната адаптивност, като осъзнаят травматичните си преживявания. Работил съм също по няколко проекта с деца с епилепсия и с диабет.

- Защо тези деца имат нужда от психологическа помощ?
- Тези деца много често преживяват себе си като тежко увредени, като различни от другите заради болестта си. Това им се внушава, защото родителите на много от тях са напрегнати, страхуват се за децата си и полагат изключителни грижи за тях. Родителите ходят в училището непрекъснато да контролират какво става с децата им, освобождават ги от часовете по физическо. В резултат на това другите деца отритват, отблъскват малките диабетици, карат ги да се чувстват аутсайдери. Разбирам и драмата на родителите. Те внезапно разбират за диагнозата на детето си, шокират се и се отчайват от това, че заради диабета то трябва да е на лекарства цял живот. Много от майките, с които работех, 
изпитваха чувство на вина за заболяването на детето си. Мислеха, че те са го докарали до заболяването заради лошо хранене или по някаква друга причина. Заради обвинения кой е причината за диабета на детето майката и бащата в едно семейство бяха стигнали до раздяла. Фокусът на моята работа е да дам повече увереност на тези хора, че не са виновни за диабета, че могат да помогнат повече на децата си, ако не се самообвиняват. 

- С какво може да помогне консултацията с психолог?
- Консултирането с психолог им дава възможност да се вгледат в себе си и в ситуацията, в която са поставени, да анализират как променя болестта техния живот и на какво може да се опрат. Най-важното е детето с диабет да не бъде възприемано от собственото си семейство като инвалид. Затова трябва да му се дава възможност да участва активно в семейния живот, дори детето да е малко. То трябва да бъде оставено да взима решения, особено онези, свързани с неговата физическа активност. 
Понеже физическата активност влияе много благоприятно при диабетно болните, свързана е с възможността по-добре да се усвоява захарта, то детето трябва да се занимава с различни спортове, да играе свободно. Така то няма да се чувства аутсайдер. А освен това ще избегне затлъстяването или натрупването на излишни килограми. Двигателната активност създава също и умения у детето, които му дават самочувствие.

Голямата ни борба в началото на нашите занимания беше с родителите - да осъзнаят, че въпреки рисковете от болестта на детето, не би трябвало да гледат на него като на изключително крехко същество, което да се пази. Основният  фокус в работата ми с тези деца и с техните родители е да престанат да възприемат диабета като инвалидизираща болест. Тя може изобщо да не пречи на нормалния живот. 


Консултациите с психолог помагат и на хлапетата с диабет, и на техните родители

- Това означава ли, че трябва да се работи повече с близките на болния от диабет?
- Хубаво е да се даде психологическа подкрепа не само на диабетно болните, но и на техните роднини. В последния ни проект цели семейства присъстваха на сесии по психотерапия. Обсъждахме ресурсите на семейството, какво то може да направи, как да пренастрои ежедневието си, за да бъдат добре всички членове на семейството, не само болният от диабет. Това прави възможно и диабетно болният да се чувства по-пълноценен и значим в живота си. От работата ми с такива семейства разбрах, че детето в много случаи става  агресивно заради прекаленото обгрижване и пазене от страна на близките. Някакви инжекции се носят в училище, майката стои непрекъснато там с идеята да предотврати диабетна криза. Но нейната прекалена грижа задушава детето. Тази свръхпротективност кара детето да проявява агресивност към другите деца. Те пък стават отхвърлящи. 

Обяснявам на родителите, че агресията на детето е нормален отговор на психиката му в тази нова и неясна ситуация в живота му. Родителите осъзнават, че могат да помогнат, като дадат на детето си 
повече възможности за самостоятелност, а не да го пазят като писано яйце. Същото се отнася и за семейства, в които децата имат други заболявания.

Ние не сме научени да възприемаме заболяванията като някакъв знак за промяна в живота ни, като трудност, която трябва да преодолеем. Обикновено хората се оплакват - защо точно на мен се случва това? Налице е пълно отрицание на възможността ние да влияем на това състояние, на заболяването. В действителност ние можем да влияем на болестите. 

С помощта на психотерапията можем да дадем възможност на хората със заболявания и с някакви увреждания да се чувстват по-значими. Неслучайно те вече не се наричат инвалиди, а хора с увреждания. Защото инвалид е като дамгосване, като стигма за цял живот.  

- Какво представлява импро театърът? За какво помага тази терапия, която използвате?
- Това е импровизационен театър, който създава личностни и социални умения. Работих чрез тази театрална техника с деца и младежи, живеещи в институции. Част от тях бяха сираци, други имаха родители, но живееха в социален дом. Едно от момичетата на 20 години изобщо не говореше, защото никой не му беше обръщал специално внимание. За три месеца това момиче се отпусна да говори с другите благодарение на импровизационния театър. В това момиче настъпи огромна промяна, след като осъзна проблемите си и някои от начините за справяне с тях. Това беше много впечатляващо за всички, които го познаваха. 

Имал съм и други изключително успешни случаи в терапевтичната си практика. Работех с група деца, отново чрез артистични техники, за да може да станат по-социални. Едно от децата, което 
проявяваше агресия към другите, защото и у дома беше малтретирано, по време на сеансите стоеше встрани и гледаше през цялото време. Накрая на обучението направихме представление и това дете игра най-много роли. Даже майката беше възхитена, че се е стигнало до такава промяна.   

- Продължават ли българите да не търсят психологична помощ от страх да не ги сметнат за психично болни?
- Терапията при психолог не е за психично болни хора. Само психиатрите лекуват психичните болести. За съжаление в нашата култура психотерапията не се приема като възможност да потърсим решение на проблемите си. Няма нищо лошо и срамно да ходиш на психолог. То е равносилно да ходиш вечер на танци, за да се разтоварваш от напрежението в ежедневието. Разбира се, психотерапията е по-сериозна и по-фина работа.

Обществото е дамгосало психично болните. Точно затова хората се страхуват да ходят при психолог. Страхуват се, че другите ще ги смятат за психично болни.
Ясно е, че всички хора, които са здрави от гледна точка на психиатрията, имат грижи и трудности в живота. Някои от хората са по-трудно адаптивни към промените в живота, други се справят добре. Аз работя също и с много успешни хора, на мениджърски позиции. И те понякога изпитват трудности да се справят с някои проблеми в техния живот. 
Работил съм шест години и в психиатрия с психично болни, с тежки диагнози. Тези хора, противно на очакванията, в повечето време функционираха добре. Убедих се, че те не са агресивни, че това е погрешна представа за тях, която битува в обществото. При хора с шизофрения например не може да има агресия, защото те дори не знаят, че другият съществува. Болният си живее в някаква фантазия и може да действа само за да се защити, но не и за да нападне. Наистина агресивни са нормалните хора, без психиатрични диагнози. Неоправдан е навикът да възприемаме психично болните като заплаха.
 
Мара КАЛЧЕВА