С Любомир Левчев се влюбихме от пръв поглед и след половин година се оженихме.
Художничката Дора Бонева и поетът Любомир Левчев са заедно от 53 години. Бохемската двойка е част от културата на страната ни през последния половин век. Дора Бонева е родена в Габрово и завършва живопис в Художествената академия при проф. Дечко Узунов. От 1981 г. е член-кореспондент на Европейската академия за наука, изкуство и литература, Париж. През 1989, 1990 и 1993 г. участва в Есенния салон в Париж. Избрана е като гостуващ художник за сезона 1994-95 г. от Грифис арт център в Ню Лондон, Кънектикът, САЩ. Нейни картини присъстват в сградата на ЮНЕСКО в Париж, в галерии и частни колекции в България, Англия, Япония, Израел, Латинска Америка и САЩ.

На 9 април художничката откри последната си изложба в салон-галерия "Захари Стоянов". На 11 април празнува своя седемдесет и трети рожден ден.

....................
- Открадвали ли са ваши картини?
- Да, доста пъти. Най-вече от изложби и то повече в чужбина, но и тук се е случвало. От Париж са ми изчезвали 3-4 неща. В Москва откраднаха портрета на Висоцки и още една картина заедно с него. Там лошото беше, че този портрет вече беше купен от Националната галерия и трябваше да правя нов вариант да го възстановя. От Японския хотел 92-ра година също ми изчезнаха картини.

- Чувствали ли сте се донякъде облагодетелствани все пак от постовете на Любомир Левчев, от по-близките му контакти със силните на деня?
- Ние живеехме в Западен парк под наем, докато децата ни бяха малки. Всъщност навсякъде сме живели под наем и нямахме собствено жилище преди това, в което сме сега . Купихме го на изплащане, разбира се. За да го имаме аз се отказах от собствено ателие от Съюза, за което бях внесла пари. Аз и досега нямам свое ателие, само в Америка съм имала.
Истината е, че

благодарение на Людмила Живкова се включихме в тази кооперация,

защото тя знаеше при какви условия живеем, с две вече доста големи деца. Изплатихме този апартамент за 30 години и точно с онази изложба в Японския хотел направихме последната вноска.

- Какви са ви спомените от Людмила Живкова?
- Най-добри, тя е идвала много пъти тук. Започнах да я рисувам, още докато не беше на никакви постове и преди катастрофата й всъщност, която я промени много. Тя е по-млада от мене, но в същата гимназия учех. Официално се запознахме у тях, на сватбата й с Иван Славков, тъй като бях студентка на бай Дечко (художникът Дечко Узунов - бел.ред.). Между нас нямаше дистанция, защото първо сме били приятели, и второ, нея след това започнаха да я слагат на различни постове. В началото нямаше такива работи. Бяхме в една компания, нейната братовчедка, нейните съученички, Вера Ганчева и други. Нямаше дистанция, защото не ни е била началник. Вече по-късно, когато Любо отиде в Комитета за култура, тя му стана началник. Но преди това тя е завършила история тук и след това история на изкуството в Съветския съюз задочно. И първото нещо, което писа за изкуство беше за мене, за някаква изложба, във в. “Пулс”. Тогава ми каза, че когато направят монография за мен като за художник, иска тя да я напише. И така и стана по-късно.

- Повече от половин век живеете под един покрив с поета Любомир Левчев. Как се разбират двама толкова различни творци? Как успяхте да съхраните любовта си?
- Половин година след като се запознахме с Любо, се оженихме. Тогава бяхме още много млади. Не е толкова уникално. Между нашите приятели съществуват доста семейства на художници и писатели. Но наистина нашето семейство е най-старото. Повечето ни приятели се ожениха след нас, поради което имаме безброй кумци. Примерно

- били сме кумове на Андрей Германов, на Георги Божилов-Слона, на Александър Бешков,

- по нататък и на някои от децата им сме ставали кумове. Голяма част от браковете бяха сполучливи.

По-уникалното е, че се намерихме толкова рано, защото много често ранните бракове не са толкова дълги. При нас стана така, че израснахме заедно. И двамата бяхме още студенти, когато се оженихме - аз на 20 години, Любо на 21 години. Аз съм родена в Габрово, той в Троян, но живеехме в София. Любовта ни беше от пръв поглед.

Оженихме се през 1956 година. Тогава нямаше такива официални зали, а на едно място в съвета се регистрираха и сватби, и раждания, и смърти, и всичко. И тъй като нашите кумове - сестра ми и преподавателят по английски на Любо - Владимир Филипов, бяха по-официално облечени, в първия момент чиновничката реши, че те ще се женят. Ние започнахме да се смеем. И чиновничката прекъсна четенето и каза, че ако не го правим сериозно, да си ходим.

Любо закъсня за сватбата, защото беше казал на майка си, че ще се жени същия ден. Тя като чула, се разплакала и плачейки започнала да му глади костюма. И докато го гладила плачейки, го изгорила. Затова Любо закъсня, а ние през това време, докато го чакахме в къщи, играехме карти и почти се бяхме отказали да ходим в съвета.
Тази година станаха 53 години от нашата сватба.

- Споделяхте ли неговите политически убеждения?
- Разбира се, за политическите убеждения сме били еднакви. Иначе предпочитах да не е толкова ангажиран, колкото беше в Комитета за култура и Съюза на писателите. Ние винаги сме имали и много социални контакти, но предпочитах да имаме повече време за семейството си. Даже един път казах: "Кога ще се пенсионираме, да имаме повече време за себе си? Той много се зачуди и всъщност беше прав. Сега съвсем не сме по-свободни, откакто сме пенсионери. Като че ли имаме повече ангажименти.

- Има една поговорка, че природата си почива през поколение, но и двете ви деца – синът ви Владимир и дъщеря ви Марта, поеха по вашия път - Владимир е завършил изкуствознание, а Марта - художествена академия. Доволни ли сте от това?
- Да разбира се. Марта е много талантлив човек и наистина се радвам. Макар че в първия момент, когато кандидатстваше в Художествената гимназия, се опитахме да я насочим към езикова гимназия. Но сега смятам, че тя правилно си избра професията. Ние не сме се месили в техния избор.
Владимир завърши История на изкуството и много години живя в САЩ.

- Защо се върна от там?

Той 12-13 години преподаваше в САЩ,

във Вашингтон и в Мериленд. Направи преди това специализация там и преподаваше в няколко университета. Но нещо му писна накрая там... От две години се върна в България и сега преподава в Американския университет в Благоевград. Макар че преди това попита баща си дали да се върне и той тогава му каза да не се връща. След това много съжаляваше, че е казал така, защото е имал предвид , че при тукашните преподавателски хонорари в университета няма да е така добре. От Владимир имаме внук Боян, който е ученик в Американския колеж. Не беше учил в България изобщо, макар че не беше забравил български и като се върнаха в България трудно щеше да се приспособи в българско училище.

Другата ни внучка е Яна, която е дъщеря на Марта. Те си избираха имена на децата.

- Като съпруга не носите фамилията на Левчев, а сте предпочели собствената си фамилия Бонева?
- Въобще не ми е минавало през ума да си сменям фамилията. Когато се оженихме, аз вече печатах илюстрации, имах и участия в изложби с това име и някак си не ми се искаше. Не виждах защо трябва да си сменям фамилията. Любо се учуди малко в съвета, като казах, че оставам с името си, но нищо не каза.

- Прекалявате ли още с цигарите?
- Любо пушеше страшно много, наистина прекалено, но когато се появиха проблеми със сърцето му преди няколко години, рязко спря. И аз пуша от студентските години. Тогава не беше много разпространено между момичетата пушенето-имаше "Арда" - малка кутия с осем цигари и от тях пушехме . Сега пушат повече и като че ли повече момичета, отколкото момчета.

- Въпреки че сте заедно над 50 години с Любомир Левчев, все още не сте подобрили рекорда на своите родители?
- Ах, да (усмихва се)! Баща ми и майка ми са живели заедно и щастливо 64 години! Аз съм едно от трите им деца. Баща ми е от Казанлък, завършил е право, но е бил цигулар. И са правили концерти заедно с Петко Стайнов, не само в Казанлък, но и на много други места. Но по-късно работеше като чиновник в Габрово. Майка ми остана сама след него 2 години и почина на 91 години.

- Споделяте ли бягството на Левчев в Родопите, в село Полковник Серафимово?
- Доколкото е възможно, да. Аз имам и доста работи от Родопите, включително и в последната си изложба. За съжаление не мога да стоя доста дълго там, не мога да се пренеса изцяло.

Не се страхуваме от крадци, защото в това село по начало няма и не се е случвало такова нещо. Даже когато купувахме къщата и отидохме в кметството, мъжът ми искаше да заключи колата. А кметът му каза: "Недей, в никакъв случай! Хората ще се обидят..."

Когато ние отидохме, нямаше никакъв външен човек и ние бяхме първите "чужденци" в това село. Сега вече има 4-5 английски семейства.

Едно интервю на Антония СТОЙКОВА