Произведенията на майка ми отидоха във “Вторични суровини”, разкрива внучката на акад. Николай Райнов
<strong>Баща й е прочутият френски скулптор Боян Райнов, син на писателя, философа, художника акад. Николай Райнов и брат на писателя Богомил Райнов. <br /> </strong> <br /> Боян се жени през 1940 година за Стела Добрева, състудентка от Художествената академия в София. И двамата са красиви, влюбени и гледат на света с вдъхновение. Тя е на 19, а той на 21 г. В 1945 г. двамата решават да заминат за Париж, където се записват да специализират скулптура. В 1947 година в Париж се ражда дъщеря им Диана-Мария, кръстена на двете си баби. Когато Диана е на четири годинки , съобщават на Стела, че родителите й не са добре и тя заминава за България с малката Диана-Мария. Там за първи път ще видят своята внучка. И тук идва голямото НО &ndash; не й разрешават да се върне при мъжа си в Париж, нека той се върне в България. Боян е решил, че няма да твори в атмосферата на диктатура, да му казват какво може и какво не може да се рисува, да скулптира или пише. Обявен е за невъзвращенец, взимат му българския паспорт.<br /> <br /> От този ден, писмата, които той постоянно изпраща до жена си Стела и детето си, никога не стигат до тях. Държавна сигурност разрушава семейството им.<br /> <br /> За тях Боян Райнов е предател. Няма значение, че става един от най-известните скулптори на Франция, че го канят във всички европейски салони да излага. Хората дори не знаят, че големият ни писател Богомил Райнов има брат. Помня, че в Клуба на журналистите, по-старите колеги говореха за това, но ние го смятахме за някаква пикантна измислица. Още повече че Богомил Райнов бе в елита на държавата, неговите талантливи книги се продаваха в огромни тиражи и се превеждаха в чужбина. <br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-desktop 010.jpg" width="520" height="314" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Сватбената снимка на Боян и Стела Райнови. До тях са Николай Райнов и Богомил Райнов</em></span><br /> <br /> Когато Богомил Райнов е изпратен като културно аташе в Париж -1953 - 1960 г. той има една-единствена среща с брат си, и то не сам, а с военното аташе към посолството ни. По времето на Вълко Червенков явно му е било забранено да общува с изменник на родината.<br /> <br /> <br /> <strong>- Диана-Мария, какво си спомняте от онова време? </strong><br /> - Никъде не можех да пътувам, дори и до Скопие, защото баща ми се водеше &bdquo;невъзвращенец&rdquo;. Когато станах пълнолетна, от френското посолство ми изпратиха писмо, че могат да ми дадат френски паспорт, понеже съм родена в Париж. Но соцвремето бе сковало хората така, че нито майка ми, нито самата аз се решихме на такава стъпка. Не знаехме какво може да ни се случи после. Хората вечно се оглеждаха и ослушваха. <br /> <br /> Много ми се искаше да знам къде е баща ми, но нямаше начин да научим негов адрес. Вкъщи ме гледаше баба ми Мария. Милата ми майка, бореше се сама с живота, работеше много. Тя никога повече не се ожени. Баща ми също дълги години е останал сам. После се жени за една известна френска художничка, която много се привърза към мен. Те нямаха деца.<br /> <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong>Вечер майка пристигаше цялата изцапана, с гумени галоши <br /> </strong></span><br /> с които беше работила в ателието с глината. А аз още от вратата я карах да отидем на разходка. Тя беше много уморена, но ми казваше: &ldquo;Добре, хайде да те разходя.&rdquo; И се качвахме на петицата за Княжево. Трамваят пътуваше дълго, аз гледах през прозореца и... това ми беше разходката. Но затова пък с майка ми си говорехме, докато пътуваме, за какво ли не. Много неща съм научила от тези &bdquo;разходки&rdquo; с нея. После пак с трамвая обратно до кооперацията, където живеехме на площад &ldquo;Македония&rdquo;. Дядо ми Добри, бащата на майка ми, по професия инженер, беше проектирал тази красива кооперация с голяма тераса, в която имахме апартамент. Сградата си е и днес на малката уличка. Но ние по соцвремето живеехме в пристройката, защото като сме трите &ndash;майка, баба и аз, нямахме право на такава голяма жилищна площ. След промените нищо не можахме да си върнем, защото одържавената ни къща бе препродавана много пъти. Помня как майка ми не смееше да си облече едно кожено палто, което си беше купила от Париж. Ако го сложи от ОФ-то веднага щяха да я обявят за буржоазка, наместо другарка и нататък лошо.<br /> <br /> <strong><img src="/documents/newsimages/editor/201610/22-desktop 013.jpg" width="520" height="488" alt="" /><br /> </strong><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>С майка си Стела</em></span><strong><br /> <br /> - Кога за първи път се видяхте с баща ви Боян Райнов?</strong><br /> - Бях вече завършила скулптура в Художествената академия. Направиха екскурзия до Париж за художниците и аз бях в списъка. Понеже се ходеше с общ паспорт, минах между капките. И това ако не е съдба:<br /> <br /> Както се разхождахме на площада пред Айфеловата кула, срещаме художника Александър Петров, когото наричаха Лавандулата. Той беше на специализация в Париж. Това става през 70-те години. Пита ме, дали съм видяла баща си. Как да го видя, като не зная нито къде живее, нито имам координати. Тогава той реши, че ще се обади на Дора Валие, тя знае баща ми, писала е за него. Българката е видна френска изкуствоведка, сестра на Петър Увалиев, който тогава живее и работи в Лондон.<br /> <br /> Така и стана. Идва художникът на другия ден, всичките ми колеги също се вълнуваха. Води ни той на една улица и ми казва: &ldquo;Ето отсреща в кафенето те чака баща ти. Отивай!&rdquo; А на мен ми се подкосиха краката в този миг. <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><br /> Сърцето ми ще изхвръкне</strong></span><br /> <br /> И там седи моят баща, облечен в бяла риза с българска бродерия.<br /> Прегръща я. А на нея й е неловко. Да видиш баща си след 20 години, не е лесно. Постепенно се опознават. Тя разказва за дядо си Николай Райнов, как я е водил за ръка по улиците на София, тя е била на осем години, когато той умира в 1954 г. Боян пък си спомня как когато е учил в Художествената академия в София, баща му, който е преподавал история на изкуството, го скъсал на изпита. У дома той пита баща си защо го е скъсал, след като е знаел, колкото другия студент, на когото е писал четворка. Проф. Николай Райнов му отвърнал: &ldquo;Защото онзи си изкарва хляба нощем в една фурна, а ти имаш моята библиотека и мен самия и трябва да знаеш повече от него.&rdquo; След този бащин урок, Боян започнал да чете много. <br /> <br /> Не случайно във Франция е водил телевизионни предавания по история на изкуството. На негово име има кръстен площад в Париж, на който стои скулптурата му &bdquo;Приятели&rdquo;. Той самият е бил приятел с Пол Елюар, илюстрирал е негови книги, приятел е с Пикасо, излага заедно с Джакомети и двамата получават първа награда, канен е в Щатите, в Италия. Франция му прави реверанс, като издава пощенска марка с неговата скулптура &bdquo;Семейство&rdquo; приживе. Това е правено дотогава единствено за Огюст Роден и за Астрид Майол след смъртта им. Става почетен член на няколко френски градове. <br /> <br /> Когато Диана-Мария започва да се среща по-често с баща си през 80-те години, често вижда как купувал по цели кашони с вино и сандвичи, за да ги занесе на местните клошари. Защото всеки е интересен по своему.<br /> <br /> <strong>- Кои са известните скулптурни творби на майка ви?</strong><br /> - Майка ми е след поколението на големите ни скулпторки Васка Емануилова, Мара Георгиева. За нея те бяха като пример. Тя е била в колектива, сътворил паметника на Иван Вазов пред църквата &bdquo;Света София&rdquo;, преди това беше правила бюст на Иван Вазов, портрет на майката на Вазов, бюст на Христо Г. Данов, на пилота Христо Топракчиев в Свиленград, на когото е племенница. Нейни са и летящите птици на входа на Южния парк в София.<br /> <strong><br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/zxzx.jpg" width="520" height="390" alt="" /><br /> </strong><span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Откраднатите скулптури &bdquo;Момиче с птиченце&rdquo; (вдясно) и &bdquo;Ято гълъби&rdquo;</em></span><strong> <br /> <br /> <br /> - Летящите птици? Но те изчезнаха преди време, бяха много красиви и точно на място пред голямата поляна на входа на парка!?</strong><br /> - Не зная какво се е случило. На майка ми й &bdquo;вървеше&rdquo; да й изчезват скулптурите. Имаше една нежна творба &bdquo;Момиче с врабче&rdquo;, стоеше пред Софийската градска галерия. За нея й беше позирала Бранимира Антонова, момичето &bdquo;Мис Фестивал&rdquo;, първата мис от времето на социализма. На майка ми ателието беше близо до Женския пазар, а Бранимира е живеела наоколо и майка ми си я бе харесала за модел. Договарят се с майката на Бранимира и тя става модел и на друга скулптура - &bdquo;Майка с три деца&rdquo;- олицетворение на София. Намираше се в началото в Борисовата градина, но след реконструкцията на парка и тя изчезна. Този бронз ли е причината да се съсипва художествена творба? И как се случва да се приемат във &ldquo;Вторични суровини&rdquo; цели скулптури? Имаше в градската градина, разположени в Алпинеума, прекрасни &bdquo;Фламинга&rdquo; на скулптора Икилюлев, през промените ги отвлякоха. Много творби изчезнаха от местата си още в началото на тъй наречените промени.<br /> <br /> <strong>- Кой наследи художествения талант във вашето семейство на трима скулптори &ndash; майка ви, баща ви и вие самата ? </strong><br /> - Това беше синът ми Ивайло. Той имаше в себе си таланта на всички ни заедно. Пазя един негов автопортрет, нарисува го още като ученик в Художествената гимназия. Всичко можеше, и да рисува, и да прави проекти за оформление, всичко. <br /> Казвам беше, защото загина трагично<br /> <br /> От волтова дъга от далекопроводите по време на риболов. Той ходеше да лови риба и този ден беше на язовир &bdquo;Златна Панега&rdquo;. Обади ми се оттам: &bdquo;Майко, довечера ще ядем риба вкъщи.&rdquo; И малко по-късно ми казват трагичната новина. Беше само на трийсет и четири години. Завършил бе пространствено оформление в Художествената академия, работеше в рекламата за &ldquo;Марлборо&rdquo; и &bdquo;Рока&rdquo;. Мъжът ми не можа да издържи на този удар и малко след сина ми си отиде. <br /> <br /> Помня като бяхме млади с мъжа ми, все не достигаха парите. Един път се прибирам и плача, че не са ми стигнали стотинки да купя нещо. А той ме хвана за ръка и ми каза: &bdquo;Ела да видиш колко сме богати. И ме заведе в стаята, където двете ни деца Ивайло и Теофана спяха&rdquo;. <br /> <br /> Година след сина ми и мъжа ми си отиде и баща ми &ndash; през 2005 г. Баща ми не доживя да види изложбата си в България. От френското посолство и Френския културен институт помогнаха да представим пред българската публика творчеството на баща ми. Платиха и превоза на експонатите от Париж, застраховките, опаковането. <br /> <br /> Сега моята радост са внуците &ndash; те пораснаха. Децата на сина ми Дара-Мария и Крум вече имат свои пътища. От дъщеря ми Теофана имам малка внучка, казва се Леда, на четири годинки е. Много ме разсмива и все ме пита, за какво ли не. <br /> <br /> <strong>- Дъщеря ви с каква професия е?</strong><br /> -Тя завърши куклена режисура във ВИТИЗ , работеше известно време в Мадрид, беше мениджър на куклени театри в детски център. Зет ми е сърбин и е почетен гражданин на София за заслугите му към изкуството.<br /> <br /> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/zxzx8888.jpg" width="520" height="432" alt="" /><br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><em>Площадът в Париж, кръстен на големия български скулптор Боян Райнов, в чийто център е творбата му &bdquo;Приятели&rdquo;</em></span><br /> <br /> <br /> Тъжно ми е, че баща ми не можа да види своята изложба на българска земя. Тук спонсорството не се насърчава чрез намаляване на данъците на спонсорите. Организирахме изложбата му едва една година след като баща ми си беше отишъл. Пренесохме творбите му с един бус, подредихме всички пластики във Френския културен институт в София. Журналистката Даниела Кънева беше направила филм за него в ателието му в Париж. Филмът се излъчваше по време на изложбата в салона. На изложбата дойде и Богомил Райнов заедно със Светлин Русев. Богомил гледаше брат си от екрана. Личеше си, че не му все едно, че е пропуснал годините, когато са можели с баща ми да седнат по братски и да си говорят. Но времето не се връща, отлетяло е безвъзвратно.<br /> Даниела Кънева веднъж ме попита: &bdquo;Как можеш да не изпитваш омраза към онези, които са ти причинили толкова мъка, разделили са те с баща ти, съсипали са семейството ви?&rdquo;<br /> <br /> Не мога да мразя. Мисля, че тези хора си знаят, че са нечистоплътни. Защото за съвестта няма давност. <br /> <span style="color: rgb(153, 51, 0);"><strong><br /> Не искам и досиетата да видя</strong></span><br /> <br /> <strong>- Скулптурното изражение на наградата &bdquo;Христо Г. Данов&rdquo; е ваше дело, доколкото знам? </strong><br /> - Явих се на конкурс на Министерството на културата и моят проект спечели. Бухалчето е подобие на знака на &bdquo;Хр. Г. Данов&rdquo;. Вече седемнайсет години го връчват в девет раздела. А голямата награда за принос в културата я взе най-напред Блага Димитрова през 1999 г, после Радой Ралин, Вера Мутафчиева, Ивайло Петров, Владко Мурдаров, Константин Павлов, Любомир Левчев. Мои скулптурни композиции съм показвала в самостоятелни изложби в Дюселдорф, във Волос &ndash;Гърция, в Мадрид. Монументалната ми композиция &bdquo;Слонове&rdquo; се намира в градския парк на Свиленград. Десетки мои пластики има в частни колекции в Европа и Щатите.<br /> <hr /> <h1><span style="color: rgb(153, 51, 0);">Художничката Милена Йоич: Богомил Райнов наричаше брат си Бел Ами</span></h1> <img src="/documents/newsimages/editor/201610/23-yoich.jpg" width="260" height="354" hspace="7" align="right" alt="" />В Париж съм срещала Боян Райнов и на изложби, и в компании.&nbsp;Беше много красив мъж със силен чар и излъчване. И понеже беше страхотно начетен, интелектуалките се тълпяха край него. Имаше в него нещо много светско, бохемско, привлекателно. Не е случайно, че именно той водеше по Френската телевизия предаване за история на изкуството. Беше сред интелектуалния елит на Париж.<br /> <br /> С лекота ваеше скулптури, илюс-трираше книги, правеше малки пластики, литографии, всичко. И му оставаше винаги време за приятелствата сред големите творци на Франция.<br /> <br /> Забавен, с едно хубаво чувство за хумор и добрина към околните.<br /> <br /> Умееше да води с лекота от светски, забавни разговори до дълбоко аналитични и философски спорове.<br /> <br /> В София, когато Богомил често идваше вкъщи да играят карти с мъжа ми Хараламби Трайков, когато ставаше дума за брат му Боян, той винаги измърморваше благодушно: &ldquo;А, Боян ли, живее си той като Бел Ами в Париж. Върви му във всичко. Хубаво е да бъдеш обичан.&rdquo; <br /> <br /> Да имаш шест експонирани скулптури на площади и паркове в Париж, каквито има Боян Райнов, е голямо признание за малко творци от света. <br /> <br /> <em><strong><br /> Едно интервю на Савка ЧОЛАКОВА</strong></em><br />