Богомил Герасимов: Смъртта на Людмила Живкова беше самоубийство-убийство!

<em>Богомил Герасимов е бивш дипломат в Индия, Индонезия, Англия, Япония и Мексико. Автор на множество книги, които се радват на широк читателски интерес: &quot;Дипломация в зоната на кактуса&quot;, &quot;Тайнствената сила на пирамидите&quot;, &quot;Мистерията Ева&quot;, &quot;Бутилка с бръмбари от Бали&quot; и други. Дипломатическата служба създава възможности за многобройни срещи с видни личности на епохата - политици и хора на изкуството, между които световни знаменитости и култови имена от нашия обществено-политически живот. Дипломатът пази спомени за знакови фигури като Людмила Живкова, бил е близък неин приятел и има своя версия за смъртта й. <br /> ....................</em><br /> <br /> <strong>Г-н Герасимов, изненадана бях от смелостта на версията ви за смъртта на Людмила Живкова. Тя е шокираща и не съвпада с мнението на нито един човек, интервюиран във филма за нейната кончина.</strong><br /> - След като тоя филм беше направен, Александър Лилов и Любомир Левчев изразиха възхищението си колко бил добър. Моето мнение е, че това ги устройваше - те направиха всичко възможно да замажат истината около смъртта на Людмила. <br /> <br /> Вера Ганчева наскоро даде интервю в един голям вестник. Там, запитана от ваша колежка какво мисли за смъртта на Людмила, тя казва, че била изненадана от &quot;недискретността и агресивността на Богомил Герасимов&quot;. Според повечето сподвижници на Людмила тя била толкова разочарована от хората, които са били около нея в подготовката за тържественото честване на 1300-годишнината, от техните финансови злоупотреби, че едва ли не паднала и умряла. Аз не намирам за логично подобно обяснение. Разочарованието може да доведе до психическо рухване, но ако вие сте посветили живота си на една кауза и искате тази кауза да успее, усещането, че тя се проваля, може да ви доведе до разочарование, обаче едва ли ще ви накара да се самоубиете. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Аз съм свидетел на периода малко преди смъртта на Людмила<br /> </strong></u></span><br /> Нито Вера Ганчева, нито сестра й, нито Любомир Левчев, нито един от тези хора, които говорят по темата, не са били с Людмила Живкова в Мексико - в последните четири месеца преди нейната смърт. В Мексико бяха Таня Русева от БНР и историкът акад. Васил Гюзелев. А Вера Ганчева отбелязва, че в сравнение с мен &bdquo;те не правят такива коментари!&quot;. <br /> <span style="color: #800000"><u><strong><br /> Нека припомним вашата версия.</strong></u></span><br /> <br /> - В края на февруари 1981 г. Людмила беше в Индия. След връщането си в България тя стои само няколко часа в София &ndash; вижда се с близките си, преоблича се и веднага отлита за Мексико. Предстоеше за пръв път честването на 1300-годишнината на България в Мексико. В една чужда страна се подготвяха тържества на най-високо равнище. Лично президентът Хосе Лопес Портильо беше почетен председател на комитета по организиране на честването, жена му &ndash; изпълнителен председател, а половината министри от мексиканското правителство &ndash; членове на тоя комитет. Можете ли да си представите на какво високо ниво се подготвяше всичко! Наша изложба с експонати бе разположена в най-внушителния музей на Мексико. И какво се случва. Самолетът на Людмила каца, аз съм на ръкава &ndash; с министъра на образованието на Мексико и вицепрезидент на комитета по честването &ndash; Фернандо Солана, в една зала чакат десетина телевизии и журналисти от всички вестници, изобщо е организирано ВИП посрещане на първата дама на България. А Людмила изобщо не слиза от самолета. Вместо нея излиза Димитър Мурджев от охраната й и ми прави знак, че иска нещо да ми каже. &bdquo;Людмила, вика, няма да участва в нищо тук. Не е в състояние!&rdquo; &ndash; &ldquo;Как така, казвам, аз искам лично да ми го каже!&rdquo; Отворих вратата на кабината и я видях <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>излегната на стола с невиждащ поглед &ndash; с отворени очи,</strong></u></span><br /> <br /> но ни приема, ни предава, напълно неадекватна. Веднага ми мина през главата, че по пътя е взела нещо халюциногенно за възстановяване на енергията, но явно ефектът бе тъкмо обратен - хипнотично състояние. Мила беше в състояние на транс. <br /> <br /> <strong>Вие сте били близки. Взимала ли е и друг път такива халюциногенни, за да релаксира?</strong><br /> - Да. За да релаксира, да се ободри - да. Очевидно обаче този път не можеше да излезе от това състояние. Едва-едва, буквално с тътрене, двамата й бодигардове, <br /> <span style="color: #800000"><u><strong><br /> влачейки я под мишниците, успяха да я отведат до хотела</strong></u></span><br /> <br /> Фернандо Солана разпореди веднага медицински екип да я прегледа, но охраната й забрани. Казаха, че тя не разрешавала (?). Тогава предложих да извикаме лекар от съветското посолство. Извикахме лекар - една жена, но охранителите не допуснаха тя да влезе при Людмила. Накрая, след часове чакане и безброй кафета, които й предлагахме, лекарката си тръгна. Аз почнах да настоявам да вляза при Людмила. Не ми разрешиха. При Людмила влизаше само Таня Русева - те бяха стари приятелки. Тази жена говореше глупости след това и си измисляше небивалици. <br /> <strong><br /> Кога излезе Людмила Живкова от това състояние?</strong><br /> - Минаха два дни, вече наближаваше денят на честването. Дебнех да се шмугна в стаята й, накрая го постигнах. Гледката, която видях и за която разказах - заради нея не могат да ми простят до ден днешен и Жени Живкова, и всички около нея. <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>Людмила беше седнала с кръстосани крака на бял чаршаф, проснат върху килима. </strong></u></span><br /> <br /> Беше си нарисувала червена точка на челото. Около нея бяха подредени някакви камъчета. Веднага ми мина през главата, че това е някакъв ритуал от индуистката религия. Мила не реагира изобщо на влизането ми. Страхувах се да я извадя от това състояние. <br /> <strong><br /> Не се ли опитахте да кажете какво се случва с нея на баща й?</strong><br /> - Говорихме - и аз, и Мурджев. Преди това говорихме с ген. Кашев. Според него трябвало да дойде в Мексико с български самолет медицински екип от България. И Иван Славков да пристигне също с него. И това се направи. Тодор Живков беше по онова време в Москва. Освобождава правителствения самолет и го праща да докара хората в Мексико. И Иван Славков пристигна. Самолетът е пътувал без разрешение от американските власти за коридор - направо е можело да го свалят. Такова нахалство американците не бяха виждали. Но това е друга тема. <br /> Аз бях притеснен един път за състоянието на Людмила, и второ - за тържествата, които буквално се проваляха. <br /> <br /> <strong>Как постъпихте, за да се справите със ситуацията?</strong><br /> - Отидох лично при президента Хосе Лопес Портильо. Ползвах се с тая преференция за разлика от всички други посланици - да мога да го посещавам без предварителна уговорка. Докато чаках да вляза при него, той вече се беше разпоредил да дойдат и други членове на комитета. Изненадах се, че те знаеха всичко! Аз казах на г-н Портильо: &quot;Г-н президент, за съжаление първата дама на България не е в състояние да участва в тържествата. Всичко се проваля!&quot; - &quot;Защо, вика ми той, имате прекрасна изложба, аз съм поканил за утрешния ден 2000 души - цвета на мексиканската нация! Тези хора ще дойдат, аз ще открия изложбата, вие като посланик ще ми отговорите с няколко думи и всичко ще бъде така, както сме го замислили!&quot; Така и стана. Открихме изложбата, след това имаше коктейл, на който г-н Портильо ме потупа по рамото със: &quot;Не се безпокой, всичко беше чудесно!&quot;. По-интересен е един друг факт: че нищо от това, което се случи тогава и <br /> <br /> <span style="color: #800000"><u><strong>беше заснето, а не може да се намери в нашата телевизия! Унищожено е. Но в Мексико кадрите ги има! </strong></u></span><br /> <br /> След празничното откриване на честванията на другия ден трябваше да отидем в град Пуебла, в който беше любимата катедрала на Людмила - с едни тежки камбани, за които легендата гласеше, че са издигнати от ангели. Там беше предвидена церемония по кръщаването на улица с името &quot;София&quot;. Направихме откриването без Людмила. Губернаторът на щата Пуебла ни покани на един разкошен обяд, имаше речи, подаръци..., след което се прибрахме обратно в град Мексико. Как е Людмила? В същото състояние. Всички се разхождаме пред апартамента й и се чудим какво да правим. Изведнъж вратата се отваря и болната <br /> <span style="color: #800000"><u><strong><br /> Людмила с бяла шапка, ухилена до ушите, свежа като краставичка</strong></u></span><br /> <br /> застана пред нас и ни каза: &quot;Хайде, какво ме гледате?! Нали отиваме да откриваме изложбата?!&quot; Ние стоим като вцепенени, но аз си позволих да кажа: &quot;Късно е, Людмила - ние я открихме вече!&quot; Тя се обърна, отвори вратата и ми каза: &quot;Ела при мен!&quot; Влязох. &quot;Аз знам всичко, вика. Знам, че си говорил след президента на откриването, че си се обаждал на баща ми... Искам една услуга - обади се на губернатора и му кажи, че искам да отида в Пуебла заради катедралата! Искам отново да видя камбаните! Нали казваш, че ти е приятел, хайде да видим колко ти е приятел!&quot; Обаждам се аз на шефа на кабинета, казах кой се обажда, свързаха ме с губернатора. &quot;Какво става, сеньор Герасимов?, попита той. Има някакъв проблем ли? Как е г-жа Людмила?&quot; Аз му викам: &quot;Тя е добре, аз не съм добре.&quot; Като чу какво искам, отвърна: &quot;Ами добре, никакъв проблем!&quot; Отидохме и всичко беше повторено отново - хората, речите, подаръците... Казвам ви, това не може да стане никъде! <br /> <br /> <strong>Хосе Лопес Портильо, доколкото помня, бе награден с Димитровска награда...</strong><br /> - Да. Цяла нощ мислих какво трябва да каже Людмила при награждаването му - страхувах се вече. Дадох й листчето с моя текст: &quot;Мила, викам, виж там, ако може нещо да ти помогне това, което съм написал...&quot; Тя го взе, прочете го и вика: &quot;Това е много хубаво, но не е мое. Аз не разрешавам никой да ми пише нищо. Аз каквото искам да кажа - може да е лошо, може да е хубаво, но да е мое!&quot; Отидохме в самия дворец и тогава Людмила изтърси една глупост, за която Мурджев по-късно казваше, че е щял да удари преводача през устата, че я е превел. <br /> <br /> <strong>Каква глупост изтърси Людмила?</strong><br /> - Ами, същия ден имаше земетресение. И както си говорехме, изведнъж Людмила каза: &quot;Бъдете спокойни, повече земетресения в близкото бъдеще няма да има в Мексико! Там, където бях последните дни, ми беше казано, че <br /> <span style="color: #800000"><u><strong><br /> Мексико и България няма да пострадат от земетресения в скоро време.&quot; </strong></u></span><br /> <br /> А в Мексико всеки ден стават земетресения, това е нормално там. Хората се умълчаха, а Портильо я погледна и каза само едно: &quot;Дано!&quot; <br /> <br /> Мурджев обвини преводача, че е превел това, но аз не съм съгласен - преводачът не можеше да го пропусне, защото това означава, че &quot;мисли по-добре&quot; от Людмила, ако ме разбирате какво искам да кажа. <br /> <strong><br /> И какви бяха отзивите в България за това посещение на Людмила Живкова в Мексико?</strong><br /> - Таня Русева писа, че когато сме вървели към резиденцията, в която беше апартаментът на Людмила, имало множество хора, които я приветствали с махане по улиците. И разни такива невероятни нелепости, като примерно какво била казала Людмила Живкова на летището, какви речи е произнесла и прочее. Какво е казала?! Тя не беше на себе си. <br /> (продължава в следващия брой)<br /> <br /> <em><strong>Едно интервю на Еми МАРИЯНСКА</strong></em>