„Via esta vuta” – пътят е живот, казвали старите елини. А когато този път е в небето, сентенцията придобива малко по-други измерения и смисъл
<em>Слободан Радована Джурджич от скопската изтребителна дивизия летеше със своя ЯК-9М над Битоля по посока на Прилеп и Кочани. Беше се устремил към българската граница. Защо? Удбашите го викаха няколко пъти, разпитваха го и му подсказаха, че за него няма повече място в югославската армия, защото е съветски възпитаник и агент. Лейтенант Джурджич го очакваше разжалване и изпращане в лагер. Нямаше друг изход &ndash; трябваше да емигрира. <br /> <br /> </em>Беше му тъжно и мъчно. Близо две години заедно с баща си и брат си беше воин на съпротивата &ndash; участник в антифашисткото движение от 1943 г. та до самото освобождение на Югославия през октомври 1944 г., а за него нямаше повече място в Родината! Беше син на непокорния и свободолюбив черногорски народ, който не бе позволил да бъде поробен от турците. Югославската държава го беше изпратила да учи за летец-изтребител в Съветския съюз. Три години, от 1946 до 1948 г., изучава в Армавир край Краснодар тайните на летешката професия. Но през 1949 г. отношенията между Югославия и СССР се бяха развалили. Добре, че не му бяха спрели полетите... Съдбата му помагаше &ndash; сега той имаше в ръцете си самолета и неговото родно небе...<br /> <br /> На 30 април 1949 г. ято изтребители излита от летище Скопие да учи бойни порядки. В него е и младият лейтенант Слободан Джурджич, който е взел своето окончателно решение... Вместо да се насочи за кацане към летище Скопие, той поема курс към България. Добре, че в ония следвоенни години няма добре организирано въздушно наблюдение и оповестяване. Щяха да го притиснат от двете страни и да го върнат в Скопие. Докато се усетят, той вече ще е кацнал оттатък в България. По разчетно време трябваше вече да се намира близо до София, но цялото Софийско поле беше потънало в мъгла и нямаше начин да кацне. Затова продължи на изток. Скоро в далечината се показа полосата на летище Пловдив. Поиска разрешение за кацане и се насочи. Отдъхна си чак когато колесникът докосна асфалта и зарулира към хангара.<br /> <u><em><strong><br /> Ето какво си спомня за този ден ветеранът Асен Драгнев:<br /> <br /> </strong></em></u>На 30 април 1949 г. в летище Пловдив аз, капитан Драгнев, бях дежурен по въздушен гарнизон и към 10 часа идват при мен в дежурната стая двама войници и докладват, че е кацнал югославски самолет.<br /> <br /> - Не може да бъде! &ndash; отговарям аз. - Български може, но югославски изключено &ndash; продължавам.<br /> - Не, другарю капитан, по знамето на вертикалния стабилизатор разбрахме, че е югославски.<br /> Тогава разпоредих да вземат по един автомат, взех пистолет и излязохме пред хангара. Самолетът кацнал откъм града и идва към нас. Заповядах на войниците да заемат бойно положение, за да можем да го спрем, ако иска да излита. Той обаче дойде пред хангара, обърна се на изток, отвори кабината и вика:<br /> - Момче, овде бугарско ли е?<br /> - Да, Пловдив е &ndash; отговарям аз.<br /> Пилотът продължава:<br /> - Ако не беше Пловдив, щех да одим у Бургас.<br /> От кабината слезе един двуметров мъжага. Два пъти по-висок от мен, красавец, с една черна къдрава коса. Грабна ме и започна да ме разнася като перце. А войниците помислиха, че иска да ми направи нещо и насочиха предупредително автоматите.<br /> - Чакайте, стойте, момчета, не бързайте!<br /> И тогава ми разказа за себе си:<br /> &bdquo;Излетях от Скопие, минах над София, но там имаше омара и затова дойдох при вас&rdquo;.<br /> Говорихме няколко минути, след което го предадох на командира на дивизията. Оттук нататък връзките ми с Джуро изчезнаха. Чак след 20 години, когато бях директор на ССА, идва при мен той и казва:<br /> - Аз съм тук, другарю директор. Сакам да летим.<br /> - Щом си дошъл, ще летиш на селскостопански самолет. При мен летя няколко години, после се премести в ТАБСО, стана командир на самолет Ил-14 и Ан-24 и заместник-командир на отряд Ил-18. За мен Джуро, както го наричаме, е балкански герой.<br /> <br /> <u><em><strong>Дълъг и криволичещ е пътят на пилота емигрант <br /> </strong></em></u><br /> Служи в българската армия като летец-изтребител в Карлово. После отива на друга работа, но разбира, че неговата голяма любов си остава небето и затова през 1957 г. отново се връща към летенето в Централния Аероклуб на ДОСО. Три години по-късно е в ССА. В началото на 1966 г. преминава в ТАБСО. Там лети на самолети Ил-14, Ан-24 и Ил-18.<br /> <br /> В продължение на 34 години този изключително земен човек живее с небето. Пролетял е с 19 типа самолети 17 500 часа, или около две години и половина, в непрекъснат полет. За всеотдайната си, високопрофесионална летателна дейност той получава високи награди &ndash; &bdquo;Орден на труда&rdquo; &ndash; златен, &bdquo;Сребърна и златна значка&rdquo;, &bdquo;Безаварийник&rdquo;, юбилеен медал &bdquo;35 години БГА &ldquo;Балкан&rdquo; и други.<br /> Авиацията е територия на смелите мъже. Слободан Джурджич безспорно е един от тях. На тържеството, което събра много негови колеги и приятели, той си спомни отново за своя последен полет, който извърши на 6 ноември 1979 г. Толкова полети бе извършил, но този ще помни с много радост и много тъга...<br /> <u><em><strong><br /> Бях сред посрещачите като кореспондент на авиационния в. &bdquo;Полет&rdquo;. Записките от оня ден съм ги запазил:<br /> </strong></em></u><br /> &bdquo;Виталната му фигура се изправи на самолетната стълба. Той огледа софийската аерогара, летището, перона, на който го очакваха близки и другари, и синьозелените му зеници се навлажниха. А когато извървя и последното стъпало надолу, поеха го в прегръдките си и го отрупаха с късноесенни цветя мили хора, които обича. После посрещачите си тръгнаха, а той остана за малко със себе си. Отиде при самолета, с който бе летял по света, обви с ръце витлото и започна да го целува и произнесе сякаш на себе си: &bdquo;Довиждане, мой верен другар&rdquo;. После се обърна и си тръгна. Раздялата беше сантиментална, мъчителна и тъжна.<br /> <br /> Попитах го какво си помисли, като слизаше от стълбата?<br /> &bdquo;Помислих си, че аз няма вече да прелитам над континентите. Няма да мога да гледам от висините сътвореното от природата &ndash; океаните, планините, равнините и континентите. Няма да мога вече да кацна и да кажа: И този полет изпълних успешно! Просълзих се, когато взех да целувам витлото, и му се поклоних. Защото с това витло съм летял до всички континенти. Но сега трябва да се разделя с този мой верен другар, с този голям самолет Ил-18.&rdquo;<br /> <br /> <br /> <strong>Моите разговори с ветерана Джурджич продължиха тия дни в клуба на авиацията на 4-ти километър:<br /> <em><br /> - По различен начин в нашите среди се интерпретира въпросът присъщо ли е на пилота чувството за страх и как го преодолява?<br /> </em></strong>- Страхът като биологично явление е присъщ на всеки човек в малка или по-голяма степен. В полета при критична ситуация пилотът превъзмогва страха, ако има такъв, с правилни решения и действия за спасяване. Зависи от степента на критичност и характера на пилота.<br /> <em><strong><br /> - Би ли разказал за някоя твоя критична ситуация?<br /> </strong></em>- През 1947 г. във военновъздушното училище имах тежка критична ситуация. При стрелба по наземни цели на височина по-малко от 200 метра ми отказа двигателят на самолета Як-9. Височината не позволяваше да ползвам парашута за спасяване. Затова реших да кацна в една нива между дърветата с прибран колесник. Бързо изключих двигателя, отворих кабината и пуснах задкрилки. Кацнах. Самолетът започна да се влачи (плъзга) по корем и спря. Бързо излязох от кабината, целият в прах и пръст. Времето за реакция не беше повече от минута и половина, така че за страх и паника нямаше място. Стоя аз настрана и гледам самолета. Беше страшна картина: витлата подгънати под двигателя, капаците му разпилени, атакуващите ръбове на крилата станали на трески, долната част на самолета съдрана до опашката, а аз съм жив и здрав. Тази авария не ме уплаши и аз продължих обучението в училището и го завърших.<br /> <br /> <em><strong>- Кой е най-хубавият момент в живота ти и най-тъжният?<br /> </strong></em>- Най-хубавият беше моментът, когато станах баща, а най-тъжният, когато напуснах първата си родина.<br /> <em><strong><br /> - Коя е твоята болка, коя е твоята надежда?<br /> </strong></em>- Моята постоянна болка е носталгията по първата ми родина. Вече 64 години в дъното на душата и сърцето си нося тази болка, ще я нося до края на живота си, защото за нея няма лекарство. Надеждата ми е в близките и роднините и във втората ми родина България. С помощта на тези две чувства намалявам и преодолявам болката.<br /> <br /> <em><strong>- На 85-годишния ти юбилей колегите ти подариха българския трикольор и ти го прие с целувки. Като какъв би се определил с няколко думи? Какъв си ти?<br /> </strong></em>- Аз се чувствам стопроцентов българин и сто процента черногорец. Това е така, защото съм черногорец по кръв и родова памет и това го има в гените ми. Но България ми даде всички права и условия да живея нормално и затова вече 64 години живея тук. От 50-те политемигранти от бивша Югославия сега сме останали само трима &ndash; аз, Джоко Росич и Мира Йованович. Моите деца са родени в България, имам две деца и двама внуци. Нося родовата памет в себе си и искам да я предам на моите внуци. Двете родини са ми еднакво скъпи. Не мога да разделя своята обич. Те еднакво ми принадлежат и аз се гордея, че съм техен син!<br /> <br /> <em><strong>- Искал ли си да се върнеш в Черна гора или някъде другаде по света?<br /> </strong></em>- Не, не искам и не съм искал да се премествам другаде. Бих отишъл в Черна гора, но за малко. Тук е моята среда, моят живот е в България, привързан съм към нея.<br /> <br /> <br /> <em><strong>Александър КОЖУХАРОВ <br /> </strong></em>