ТАЙНИТЕ НА ВЕЛИКИТЕ
Отначало й казали, че Котков е загинал, а Гунди е в болница

На 30 юни 1971 г. в 11 ч. на 52-рия километър при прохода Витиня “Алфа Ромео”-то с познатия на всички запалянковци номер СГ 9999 се удря в товарен камион. Загиват невероятните Аспарухов и Котков. Днес, 36 години по-късно, хората продължават да говорят за “чудото” Гунди и да обсъждат феноменалния му талант.
Няколко дни преди тъжната годишнина разговаряме с неговата съпруга Величка. Тя е родена на 9-ти юли 1943 г. в София. Завършва английска филология. 17 години работи в БНТ, а днес преподава английски език на свои ученици. Сама определя себе си като най-обикновен човек, който никога не е бил и не е имал желанието да бъде светска личност. Намирам се в най-личното й кътче – в нейния дом, в който Лита, както Гунди я наричаше, прие репортер на “ШОУ”.

- Г-жо Аспарухова, стават 36 години, откакто сте сама...
- Това, което ме изумява, е, че мина толкова време, откакто Георги го няма, а хората не са го забравили – нещо, което не е много типично за българина. Прави ми впечатление, че на гробищата идват много млади хора, родени след неговата смърт, а това за мен е феномен! Те го имат за еталон във всяко едно отношение.
- Разказват, че любовта ви е достойна за перото на Шекспир. Как се запознахте с Георги?
- Запознахме се на волейболното игрище. Аз тренирах волейбол, той също. Бяхме на около 16 години. После разбрах, че е започнал да се занимава с футбол. Отначало нямахме никаква връзка, после изведнъж той започна да идва на мои волейболни мачове. И чрез свои съученички, които бяха мои съотборнички, да ми предава, че иска да се запознаем, да поговорим, да бъдем приятели, или както тогава се казваше “да ходим”. Звучи много смешно този глагол – нещо, което аз изобщо не възприемах от самото начало. Имаше един период, в който не го приемах на сериозно. Но Георги беше доста постоянен и с това възбуди интереса ми, и така станахме гаджета.
- А откъде идва прякорът Гунди?
- И той самият не беше напълно сигурен откъде е дошъл прякорът. Георги предполагаше, че “Гунди” идва от един негов приятел от “Редута”, доста по-голям от него, който много добре играел футбол, макар и в махалата. И когато Георги като мъничък започнал да играе футбол, приятелите му го оприличили на тази махленска звезда и започнали и на него да викат Гунди. Но той не си обичаше толкова много прякора, не че се е дразнел, но вкъщи никой не му е викал Гунди – нито неговите родители, нито моите, нито аз или синът ни. Аз се обръщах към него с Георги или Гоги, така му казваше и Андрей “тати Гоги”. Майка му и баща му казваха Гошко.
- Всички познават футболиста Георги Аспарухов, но какъв мъж беше той, какъв човек?
- Сега ще ви кажа какъв човек беше. Той беше съпруг, който ми носеше цветя без повод, просто така, за да ме зарадва; който можеше да ми направи подарък тогава, когато види, че съм напрегната, примерно билети за театър или за опера, или да покани гости най-неочаквано. Изобщо човек, който обичаше да прави дребни изненади, за да достави удоволствие на близките си. А по отношение на сина си, аз не съм виждала и до този момент такива бащи. Георги умееше да се грижи за него така, както само една майка би могла. Андрей ходеше с него на лагер-школи, а беше само на две годинки. Аз изобщо нямах притеснение, той си го гледаше невероятно добре. Сега си мисля, дали пък интуицията тогава не му е подсказвала, че няма да има много време за детето си?! Всяка свободна минутка гледаше да отделя на Андрей. Георги беше много добър човек, изключителен, много лесно се живееше с него, не беше претенциозен за абсолютно нищо. Например онова, което най-много обичаше да яде, беше боб и баница с кисело мляко. Самата аз не обичах боб и много се смеехме, когато го питаха “какво обичаш най-много да ядеш” и той отговаряше “аз обичам боб и мразя ориз, а Лита обича ориз и мрази боб, поради което вкъщи ядем предимно ориз”. Много добре знаех, че като се върне от чужбина или от лагер-школа, баницата и киселото мляко трябва да бъдат на линия. Казваше, че са му били омръзнали месата, скарите. Беше си изчислил, че като войник в Пловдив е изял толкова кебапчета, колкото в два реда могат да стигнат до Пазарджик по стария път и обратно.
- Синът ви Андрей Аспарухов навремето за кратко се занимаваше с футбол, но май името на баща му го отказа от този спорт?! Иначе сега като го погледнете, приличат ли си двамата по нещо, не само визуално? Говорите ли си често с него за баща му?
- Винаги сме говорили с него за Георги като за жив човек. Андрей беше доста малък, когато той загина и аз не исках той да го забрави. Много сме говорили, много съм му разказвала. Дори в едно интервю го бяха попитали какво помни за баща си и той каза, че спомените му са предимно от разказите на майка му. Ами той не беше навършил и 6 годинки, когато се случи тази трагедия и спомените му са свързани по-скоро със случки, отколкото с нещо друго. Дори визуално ми е казвал “мамо, губи ми се, просто в момента, в който искам да го формирам като образ в съзнанието си, този образ се разпада и лъсва пред мене снимката”. Иначе двамата много си приличат. Има неща, които Андрей и до ден-днешен повтаря едно към едно като тези на Георги, без да ги знае. Нещо, което ме изумява. Ще ви разкажа една случка, която ме потресе и развълнува невероятно много. Една есен, валеше проливен дъжд, Андрей още не беше роден, Георги се прибира вкъщи, тогава живеехме близо до Орлов мост при майка ми и баща ми, и ми носи един наръч полуувехнали хризантеми. И аз му казвам “това ли заслужавам”, на което той отвръща “не, не, моля ти се, нека ти обясня. Като се прибирах срещу военното училище видях една възрастна жена, която продаваше цветя. То вали дъжд, а тя седи и продава цветя. И ако не ги бях купил всичките, ако й бях дал само пари, тя щеше да остане на дъжда. Затова реших да ги купя всичките, а ти, ако искаш, ги хвърли” После мина време, Георги си отиде, Андрей порасна, беше някъде по времето, когато той беше в гимназията, идва един ден и ми носи пролетни цветя, също полуувехнали. И казвам “какво е това, Андрей?”, а той “мамо, минах през Римската стена и видях една бабичка да продава цветя, толкова стара беше, че ми дожаля и й купих всичките цветя”. В този момент аз настръхнах!
- Той живее в Америка, женен е за дъщерята на друг голям “син” играч – Павел Панов. Не ви ли е мъчно, че толкова рядко се виждате?
- Ужасно ми е мъчно за него, разбира се, но за мен е по-важно той и съпругата му да са щастливи, да се чувстват добре, спокойни и удовлетворени. Щом при тях това го има, на мен ми стига. Чуваме се всяка седмица с него по телефона, по гласа познавам, че е добре, през година си идва в България, а тази година вероятно, ако съм здрава, ще отида да ги видя. Аз не смятам, че един родител трябва да бъде товар за детето си. Но фактът, че Боби Чарлтън, на европейското първенство в Лондон, когато е давал автографи на журналисти, разбирайки, че дава автограф на сина на Георги Аспарухов, е станал и му се е поклонил.
- Дълго време сте пазили Андрей от тази трагедия. Как му съобщихте за смъртта на Георги?
- Аз му казах истината. Никой не посмя да му каже. Беше се наел Иван Вуцов да му каже, който е и негов кръстник, и мой много добър приятел, но не успя. Бяхме извън София, когато уж щеше да му каже, но така и не можа. Беше минала може би седмица или десет дни, когато реших да се опитам да му обясня какво се е случило. След като чу какво е станало, Андрей се затвори в себе си, замръзна, имахме проблеми с него, докато възприеме действителността. Раната си стои до ден- днешен.
- Ще ви върна към онзи зловещ ден на катастрофата – 30 юни 1971 г. Било е в 11 ч. преди обяд. Как разбрахте за случилото се?
- Бях на работа. Разбрах по-късно. Баща ми се обади по телефона и ме попита къде е Георги. Попитах “защо”, а той ми отговори, “защото някакви хора са казали, че снощи видели колата му катастрофирала на Витиня”. Обясних му, че това вероятно са поредните глупости. И той затвори. Но аз веднага се усетих, че предишната вечер двамата разговаряха по телефона, което означава, че татко не би могъл да мисли, че снощи Георги е бил на Витиня. Обадих се на един приятел, футболиста Гошо Цветков и му казах “ела ме вземи от работа, нещо е станало”, а той ми отговаря “не, не, нищо не е станало”. Казах му, че ако не дойде да ме вземе, тръгвам сама. Дойде, взе ме и ме заведе в “Левски”, тогава беше Дружество, не беше футболен клуб. Когато отидохме, имаше страшно много народ...
- Вярно ли е, че първоначално са ви обяснявали, че Котков е загинал, а Гунди е в болница, а на съпругата на Котков са казвали обратното?
- Да. Като видяхме цялата тази суматоха пред “Левски”, се притеснихме. Първо ми обясниха, че е станала тежка катастрофа, Котков е загинал, а Гунди е в болница. Но в момента, в който ми казаха това, на мен ми стана ясно, че и двамата са загинали. Просто никой не смееше да ми каже истината, беше ги страх. Оттам нататък си спомням само как лекари дойдоха да ми бият инжекции и нищо повече. Всичко от този момент до погребението ми е в абсолютна мъгла от шока.
- Звучи поразително, но наистина ли едва на 20-ия ден от загубата са ви забранили да носите черно?
- Това беше една много странна, много пошла, много гнусна и отвратителна операция. Когато Георги загина, министър на МВР беше Ангел Солаков, който обичаше спорта и уважаваше всички спортисти. 20 дни по-късно свалиха Солаков от поста му. Назначиха друг министър, който реши, че всички спортисти са протежета на Солаков. Почна се една невиждана гонка, която е била благословена и от ЦК, може би и от Първия, не бих се учудила, защото това, което беше на погребението и след погребението на Георги, никога не е било в България. Тогава за първи път видях по улиците некролози с цветя. Никога дотогава нямаше такова нещо. Хората бяха наистина покрусени. И това е за две обикновени момчета, които не са нито членове на Политбюро, нито партийни протежета, нито нищо. Тогава започнаха и гоненията срещу нас. Да, извикаха ме и ми казаха, че трябва да сваля траура, но аз не го свалих. Разбирате ли, на мен ми беше абсолютно все едно. Да ме бяха гръмнали, нямаше да усетя. Бях като умряла. Преди това да се случи, с Георги се готвехме да ходим на море. Предишният ден излязохме, купих си една широка, жълта шапка, изобщо подготвихме се и... ето какво стана. Милицията късаше некролозите тогава, блокираха гроба, забраняваха да се ходи дотам. С очите си прочетох в Софийско градско готов некролог, единствен, който ми се позволяваше да издам пет или десет броя, не повече, без да посочвам нито дата, нито час на панихида. Нарекоха некролозите “листовки”. Андрей ме попита “мамо, татко престъпник ли е, че му късат некролозите?” Изобщо беше нещо ужасно. Беше ужасна история, която обаче вместо да ни съсипе, ни направи по-силни. Може би просто, защото не ни пукаше, може би просто защото бяхме загубили нещо, невъобразимо голямо. Викаха ме тук там по милицията, аз ходех като автомат.
- Толкова изродено ли беше отношението на режима преди 10 ноември към явлението “Георги Аспарухов”? От какво се страхуваше властта?
- Не всички, не всички се страхуваха. Имаше такива, които страшно много го обичаха. Например един Борис Велчев/дядо на сегашния главен прокурор Борис Велчев/, член на Политбюро, който държеше страшно на Георги и го обичаше. Аз за такива хора, независимо на какви постове са били, не мога да кажа лоша дума. Един Георги Йорданов/първи секретар на София, кандидат-член на Политбюро/ винаги идва и до ден-днешен, за да поднесе на 4-ти май розичка за Георги. Така че аз не мога да сложа всички в един кюп.
- Наскоро оскверниха гроба на Гунди, като откраднаха буквите от името му.
- Това не е първият път, в който се опитват да опетнят паметта на Георги. Всеки си носи сам греха. Възмездие винаги има, аз съм вярваща. Има една приказка “Господ забавя, но не забравя!” За мене това да посегнеш на един гроб, е върховна низост. Ами те преди две години го бяха залели с нещо – нафта или бензин, и бяха подпалили гроба, като че ли не беше изгорял веднъж, ами още един път да изгори.
- Съдбата събра Гунди и Котков в техния последен миг. Но кои бяха истинските приятели на Георги от футбола?
- Гунди и Котков загинаха заедно, но никога не са били най-добрите приятели. Бяха съотборници, уважаваха се на терена и извън него, поддържаха контакт, говореха си, но не са имали приятелството, за което се говори постоянно. Виждали сме се семейно, но не много често. Най-добрите приятели на Георги във футбола бяха Сашо Костов и Иван Вуцов. Страхотен приятел му беше и Митата Якимов от ЦСКА, също Чико Дерменджиев и Виден Апостолов от “Ботев”-Пловдив.
- А в какви отношения бяха Гунди и Жоро Соколов?
- Соколето беше наистина един невероятен талант. Него го провали баща му, Бог да го прости. Провали му личния живот, Жоро ей така си отиде от този свят, без да се е оженил, без нищо. Всички бяха легнали на неговия гръб, издържаше цялата фамилия. Жоро просто сам си навреди. Георги винаги е имал чудесно отношение към Жоро. Двамата имаха една година разлика, никога не са се карали за нищо, обичаха се.
- Малко хора знаят, че Гунди е бил отличен танцьор. Разкажете ми за това негово умение, къде обичахте да танцувате?
- Ооо... Георги обожаваше да танцува, обожаваше музиката. По онова време нямаше дискотеки или подобни заведения, можеше да се танцува или в ресторантите, или на домашни събирания. Георги танцуваше предимно на купони вкъщи. Той беше изключително добър туистаджия.
- Аспарухов е обожавал и театъра. Най-много е обичал да ходи в Младежкия и в Сатиричния, а приятели са му били актьори като Георги Калоянчев, Нейчо Попов, Никола Анастасов и др. Сега поддържате ли връзка с тези среди?
- Да, много обичаше да ходи и на театър. Сега аз не поддържам връзка с тези среди, защото оттогава насам съм се затворила изключително в себе си, страня от подобни изяви. Но той навремето дружеше с много актьори. Ходехме редовно, аз също много обичах театъра, ходехме и на опера, където имахме приятели. Дори с Георги Калоянчев се надпреварваха кой първи на Гергьовден ще поздрави другия. Много близки ни бяха и Жоро Джубрилов и съпругата му актрисата Надя Топалова.
- Навремето Нерео Роко, старши-треньорът на “Милан”, казва: “Аспарухов е център-нападателят на моите мечти!” И не само той. Имал ли е представа Гунди, че толкова много хора му се възхищават?
- Той никога не се е чувствал звезда, защото докрай смяташе, че трябва да се доказва. Веднъж каза “аз мислех да се откажа от футбола, но преди това трябва да докажа, че не съм случаен”. Това стана след мача с ЦСКА, на който го изгониха. Но никой не знаеше как изглеждаха неговите крака, знаехме само аз и лекарите в “Левски”. Зная как играеше на инжекции, как като се върнеше от мач, си блъскаше крака в стената от болка, зная как ми каза един път “по-добре да ми отрежат крака, за да ме оставят на мира, вече не мога”, и зная как аз се бях научила да куцам, вървейки до него, защото много често и той куцаше, и аз по инерция куцах с него. Може би, ако беше се научил да реагира така, както накрая, нямаше да си позволяват толкова волности срещу него. Ще ви кажа, че след операцията на левия му глезен, той нямаше контузия на десния крак, което значи, че са го целели умишлено по болното място.
- А защо македонците първи написаха песен за Гунди и Котков, а не ние?
- Ами аз нямам обяснение до ден-днешен защо така се получи. Вие, по-младите се учудвате, а аз какво да кажа, не мога да си отговоря защо. Тази песен е много наивна и много силна. Плача, когато я слушам. По онова време тази песен се продаваше на черно, вървеше по 20 лв. и си спомням, че тогава си я купих, а 20 лв. за онова време си бяха много пари, при положение че една заплата беше 80 лв. Песента минаваше през границата. Пак ме викаха в милицията-да ме питат знам ли за това и откъде накъде ще я има тази песен. Отговорих “да, знам, и аз също съм си я купила срещу 20 лв., и не е необходимо да ме питате защо съм го направила”.

Едно интервю на Анелия ПОПОВА