СТАРИ МУЦУНИ
“Женското съсловие днес е некачествено, а певците плащат, за да им излъчват песните^, оплаква се популярният изпълнител.

Боян Иванов е роден на 4 септември 1943 г. в София. Започва да се изявява като естраден певец още на 16 години и бързо печели симпатиите на публиката. Песента му “Зеленоокото момиче” е първият български хит. Има награда от “Златният Орфей”. Преди десетина години той, Борис Годжунов и Борислав Грънчаров създават формацията “Бо-Бо-Бо”.
“Не обичам жената да бъде мъж. Гледката ученик и ученичка, които вървят по улицата и тя носи двете чанти, а той се е облегнал на нея, никак не ми е приятна. Или пък ако той върви пръв, а тя - след него. Момичето трябва да се научи още от ученическите си години да изискват от момчето да се държи към него като към дама - да плати той двете кафета. Активността на жената при вземането на битови решения също ме дразни. Не считам, че това е нейната функция, дадена й от Бога. Нека се глези, нека е малко глупавичка, нека да търси повод, когато не й е 100 процента необходим - но това са женските качества”, разсъждава на глас певецът.

- Влезли сте в българската естрада на 16 години без някакво специално обучение. Какво е впечатлението ви от днешните т. нар. академии, към които се втурнаха толкова кандидати за “звезди”?
- Най-общо казано, безсмислени са. На финала в “Ку-ку академията” останаха няколко души - някои с данни, други с не особено добри качества. И какво ще стане оттук нататък? Ще направят 10-20, е, нека са 50 концерта, а после? Зад гърба им я няма машината, която стои зад попфолка, няма ги тези пари, няма го този интерес как да се печели от тях. Защо? Защото просто няма да се печели. Това, което те предлагат със своите възможности, в никакъв случай няма да достигне до пазара.
Ами това чудовище “Стар Академи”! Много се съмнявам, че тези няколко хиляди души, които кандидатстваха там, са най-добрите в България. Какви бяха тези “таланти”, които, веднага щом ги вкараха в залата, започнаха да подражават на видяното във видеоклиповете и да се правят на “звезди”! Ама, чакайте, кои сте вие, кой ви познава, каква е тази френетична любов от страна на публиката, че едва ли не ще ви разкъсат дрехите? И какви бяха тези преподаватели, които нито за миг не се съобразиха с индивидуалните качества на всеки от участниците? Караха ги да пеят безумни неща. Кой е този певец, който може да пее едновременно просташка музика, средна и истинска? Мъчиха, мъчиха децата и ги обиждаха с нереалните си преценки за тях. Не знам какъв е регламентът на тази игра по света, но това, че публиката решаваше кой да остане и кой да не остане, също е безобразие. Момчетата играят футбол, куфеят по дискотеките, правят какво ли не, но не изпращат SMS-и. Де факто гласуват само момичета и затова жените мигом бяха елиминирани.
В “Стар Академи” имаше само едно момиче - Виктория, което още от самото начало показа, че е завършена певица и нямаше какво ново да научи там.
- Вие например кога усетихте “гласа” в себе си - че искате да станете певец?
- Още от съвсем малък. Като професионален певец започнах да се изявявам на 1 ноември 1959 година.
- Тогава сте били само на 16 години, как стана това?
- Явих се на конкурс в Бюро “Естрада”, който се състоя в бар “Астория”, харесаха ме и още на място получих договор.
- Какво пеехте тогава?
- Ами само лоши песни - Пол Анка, Елвис Пресли. Незнайно защо изобщо не се докосвах до съществуващите тогава 12 български песни. Всъщност просто не ми харесваха достатъчно. За мое щастие в онези времена моят вкус съвпадаше с вкуса на публиката. Пеех песни, на които много се радвах, а и публиката им се радваше.
- Разкажете някоя забавна случка от онези години?
- Ще ви разкажа най-смешната. Зала “България”. Голям концерт в рамките на Декада на съветската песен. Участвам и аз. След няколко дни в един вестник излиза рецензия, в която между другото се казва: “С нищо не спечели съветската песен от изпълненията на Б. Иванов. Не беше нужно и на тази проява да бъде доказана многократно манифестираната му безпомощност.” Три дни след това на някакъв пленум на музикалните дейци същият този автор оплюва цялата ни тогавашна естрада, “с изключение на Кирил Семов и Боян Иванов, които”… не знам какво си. А че нищо не е спечелила съветската песен с моето изпълнение, това е факт. Защото аз изпях една песен на чеха Карел Гот, която той изпълнява на руски език, но тя не е руска, и още една съветска песен, но и двете звучаха стил Том Джонс.
Друг един случай. Като станало дума за това какви пошлости се говорят от сцената, за мен беше казано на едно място “кухненският хумор на Боян Иванов”.
Повод за това беше един мой анонс: “Аз имах щастието на бъда представител на България на международния фестивал за естрадни песни в Сан Ремо. За моя и наша обща българска радост журито на фестивала ми присъди първа награда (поклон). Първа награда за най-красиво тяло.” За какъв “кухненски хумор” става дума, за мен това си е чиста проба хумор.
- Никога нищо не съм чел за вашето семейство, кажете нещо за жена си и дъщеря си?
- Ожених се на 31 година. Просто тогава срещнах момичето, което ми хареса със своя характер и начин на мислене и реших, че може да бъде мой другар в живота. Светла Гостева се казва.
Нейното главно предимство беше, че е завършила образованието си в Полша и Чехия и е усвоила много от културата на тези страни. Светла е работила в Чехия като джаз певица с много известен техен оркестър, има издадени плочи. В България обаче джазът не е популярен, той е приоритет само на определена група музиканти.
Дъщеря ми Теодора работи в една фирма и се занимава с компютри и продажба на билети. Най-голямата ми радост оттук насетне ще бъде, ако доживея да имам внуче.
- Как се чувствате сега, когато имате далеч по-малко ангажименти?
- Като всеки човек на тази възраст. С всички усложнения, които тя носи. Но не се притеснявам особено, защото го смятам за съвсем нормално. Когато имам много месо пред себе си, съм по-радостен, когато нямам - не съм чак толкова радостен.
- Изпитвате ли носталгия към миналото?
- Не ми се ще да звуча минорно, не ми се ще да звуча и грубо, но душата ми точно това иска. Защото такава е нашата действителност - груба! Много тъгувам за изчезналите приятелски отношения между хората, които бяха така характерни за българите. И, разбира се, най-много тъгувам за младите години, когато човек е здрав, силен, усмихнат, кипящ от енергия и желание да целуне целия свят. Много неща са приоритет на младите хора. Целуването например. Смешно ми е, когато видя стари хора да искат прегръдки и целувки.
- Защо, човек може да се влюби и на стари години?
- Я, оставете тези работи. Това е биология. Сигурен съм, че на моите 62 години просто не мога да се влюбя. Освен това женското съсловие вече е изключително некачествено.
Много е малък процентът на стойностните дами.
- Може би ние, мъжете, просто не умеем да ги оценим?
- Ами как да ги оценим, като те сами се предлагат. Отиваш, вадиш портфейла си “случайно”, за да се види колко е дебел, и 14-годишното момиче (повтарям: 14-годишното!) вече те гледа с изключителен интерес. Откъде тогава да се появи уважението към “нежния пол”?
- Напоследък стана доста модерно съжителството без брак, вие какво мислите по въпроса?
- Не смятам, че полагането на подпис има някакво значение. Един мъж и една жена могат да живеят и 60 години заедно, да имат деца и моралният ангажимент да е налице.
- За хората, които се занимаватe с музика, обикновено се смята, че си живеeте като птички божи. “На попрището жизнено в средата” вероятно и вие си правите равносметка. Смятате ли, че животът ви е бил песен?
- Ако кажа, че е бил песен, няма да съм точен. Но ако се оплача, че е бил изключително сложен, като на много хора около мен, тогава ще излъжа. Мисля, че животът ми беше приятен, с дарбата, която Бог ми е дал. Познаваха ме много хора, харесваха ме, радваха ми се и ме обичаха. Лаская се от мисълта, че след себе си съм оставил само приятели. А това никак не е малко за един 62-годишен живот.
- Какво стана с “Бо-Бо-Бо”, къде изчезнахте?
- Тук сме си и тримата - живи, незнайно защо, но интересът към нас силно намаля. Защото хората, които харесват този вид музика, имат битови проблеми. Когато нямаш в хладилника си нищо за ядене и внучето ти ходи със скъсани обувки, не може сърцето ти да е отворено за песни и усмивки.
- Каква според вас е най-съществената разлика между певците от вашето поколение и сегашните?
- Днес, за да се харесаш на публиката, за да си “оборотен” певец, задължително трябва да се нагодиш към масовия вкус, който много трудно съвпада с моя. Затова и не се пригаждам към него.
- Да, но има цяло едно поколение, което не харесва младите и предпочита да слуша старите си любимци.
- Вярно е, но то, горкото, си има своите житейски проблеми и вече си отива. Ценностите у нас страшно много се объркаха. Днес, ако един певец иска песента му да се върти по някое радио или клипът му да влезе в някоя телевизионна програма, задължително трябва да борави с определени суми и да ги раздава на този или онзи. Това за мен не е нормално.
Аз мисля, че на мен би трябвало да ми се плаща за това, което предлагам, а не обратното. Това е моят труд, аз с него живея.
- Да, но съгласете се, че някогашната естрада се превърна в шоубизнес, а там, където се явят много пари, правилата на играта са съвсем други?
- Разбира се, че по наше време нямаше шоубизнес. Естрадата беше една безкрайна емоция. Не си спомням някой от моите връстници да го е интересувало какъв хонорар ще вземе. Важното за нас беше да бъдем сред хора, да им показваме колко сме страшни…
- И да пеете на живо?
- Е, то се подразбира от само себе си. Как може един щангист, например, да иде да вдига щанги и да е на запис? Ами той трябва да ги вдигне пред публиката, трябва да има мускули.
За да пееш, трябва да имаш глас, а не да предлагаш звукозапис.
- Ако дойде при вас за съвет млад певец, какво бихте го посъветвали?
- Не бих могъл да го посъветвам, защото аз самият не съм наясно какво се харесва днес. Има и попфолк, и рап, и някакви незнайни нови течения в забавната музика, но от другата страна на бариерата са група “Каффе”, група “Те” и една Мария Илиева, които са стойностни млади хора. За съжаление те са единици.
Много важно е за един млад певец да нагоди стила и репертоара си съобразно собствените си качества, собствения си тембър. Аз, например, винаги съм искал да пея като Стиви Уондър, ама не мога. Повечето от младите не мислят за тези неща. Те вървят по емоцията - харесва им даден певец или певица и започват да изпълняват техни песни, но доста скромно, да не кажа по-силни думи.
- Когато преценявате дали един млад човек има данни за певец, или не, на какво освен на гласа държите?
- Младият певец трябва да бъде с добро тяло и да го поддържа цял живот, което изисква доста труд. Аз лично не осъзнах това в самото начало, а в доста по-късни години, когато вече бях започнал да ям, колкото си искам, и така карам и до днес. Но мисля, че човек, който излиза на сцената, трябва преди всичко да изглежда добре.
Според мен успехът на т. нар. попфолк се дължи до голяма степен на това, че в него просто не се допускат грозни момичета. Разбира се, има примери и за певци, които не изглеждат добре, но пък са толкова талантливи и толкова сърцераздирателни, че хората безкрайно много ги харесват. Но те никак не са много.
- Как гледате на фолка?
- Прословутата война между естрадата и попфолка не ме вълнува. Аз съм по-широко скроен човек и допускам различни вкусове. Нека всеки си харесва каквото най му е приятно. Не ми харесва обаче, че всички национални медии, без изключение, лансират само попфолка и отделят мижаво време на забавната музиката.
- Според вас има ли български стил в попмузиката?
- Най ми е бързо и лесно да отговоря: има, но той е лош. Или по-точно: има, но не ми харесва. България е богата със своя фолклор в световен мащаб. Ние имаме брилянтни народни песни! Но нещата свършват дотук. Ако някой измисли някаква мелодия и в интродукцията на песента или някъде вътре в нея се обаждат гайди или тъпани, това не е български стил, това е просто заимстване от фолклора, което в повечето случаи звучи фалшиво.
Няма български стил в забавната музика и не е необходимо да има.
Както не е нужно да има български автомобил. Има нации, които са с традиции в автомобилостроенето и са измислили всичко в тази област. Ние можем само да откраднем нещо, да заимстваме, да имитираме, но не да правим автомобили. Така, както други страни, колкото и да се мъчат, не могат да постигнат качеството на нашето кисело мляко, защото я нямат онази чудодейна подкваса, наречена бациликус булгарикус.

Едно интервю на Венелин МИТЕВ