Много близки бяхме с първата жена на Иван Славков – стюардесата Светла Маринова, която намери смъртта си край Братислава.
Вера Драгостинова – Дукова е родена през 1944 г. в София. Съпруга е на култовия художник-аниматор и карикатурист Стоян Дуков и майка на бившия коафьор и монах и настоящ тв-водещ Дим Дуков. Има и дъщеря, която наскоро я дари с второ внуче.
Още като дете проявява артистичния си талант като една от малките звезди във филма “Следите остават”, в който участва и нейният връстник Стефан Данаилов. За съжаление не успява да попадне във ВИТИЗ. От 1962 г. е стюардеса в БГА “Балкан”. След като “слиза на земята”, работи в различни бюра на авиокомпанията в странство. После започва да помага в бизнеса на сина си, нямащ никакви допирни точки с основната й професия, но въпреки това се справя отлично.

- Г-жо Дукова, имате над 30-годишен трудов стаж в авиацията като стюардеса и служител в бюро на БГА “Балкан” в чужбина. Познавали сте отблизо покойния шеф на авиоотряд 28 ген. Петър Евстатиев, който наскоро бе обвинен, че е предизвикал умишлено катастрофата на 21 декември 1971 г. на летище София, при която загива естрадната звезда Паша Христова и още 29 души, за да прикрие някакви “тъмни сделки”. В предварителния ни разговор реагирахте много емоционално при споменаването на тази трагедия и казахте, че веднага след катастрофата сте отишли със съпруга си на летището. Какво видяхте там? Сигурно гледката е била апокалиптична...
- Наистина съм добре запозната с тази катастрофа, защото съм и емоционално свързана. В нея загина една моя много добра приятелка, почти като дъщеря я чувствах – Аврора Пиндарева, дъщеря на известния карикатурист Теню Пиндарев. На тази дата някъде към 22,30 ми се обади моят колега стюард Емил Димитров, който беше кацнал отнякъде, и ми каза: “Вера, катастрофира Аврора!” Викам: “Как ще е катастрофирала, като трябва да излети след дванадесет часа за Алжир?!” Знаех, че този чартър трябва да бъде след полунощ. А той: “Не, тръгнали са по-рано да излитат, и тук в момента самолетът гори на летището!” Със съпруга ми бяхме малко преди полунощ на летището. И още от моста към аерогарата се виждаха пламъците, които запълваха цялата лява част на небето, която беше станала кървавочервена. И когато стигнахме - аз не можех да тичам на пистата, както някои твърдят, че са правили, първото нещо беше да отида в медицинската служба, защото пътьом срещнах някои от пилотите. Нямам спомен точно кои, най-вероятно е бил някой от сменния екипаж.
Всичко беше затворено, сега се сещам, че не можех да изляза на пистата. Мисля, че срещнах Кокаланов, но не съм сигурна, все пак са минали толкова години. Попитах го къде са стюардесите и той с ръка ми посочи към медицинската служба. Попитах сестрата, която беше дежурна – ако не се лъжа, беше съпругата на радиста Борис Шабедин – Мария. Викам: “Къде е, къде е стюардесата?”, и тя с пръст ми посочи зад завесата. Дърпам завесата и виждам Мариана Клаева, а не Аврора. По някакъв силно просташки начин я питам: “Къде е Аврора?” Мариана ми каза: “Ами, не знам. Тя отвори вратата на първа класа и повече не я видях”. Тоест, Аврора, след като е подсигурявала контейнерите с храните да не паднат при набирането на скорост, просто е станала, за да влезе в първа класа да седне, докато самолетът набере височина. И е изчезнала в пламъците явно.

Не съм видяла разхвърляни трупове само огромния пожар.

Не съм чула някой да е подритвал глави по пистата, което е идиотско. Почти на един ред са седели Паша и Борис Годжунов. Само че креслата в самолетите са закрепени с болтове върху релси. При удара креслото на Паша се е откачило и е запецнало в предното. Събрали са се едно зад друго и не е имало измъкване. От лекари съм чувала, че Мария Нейкова, милата, е била жестоко издрана по краката, май и някакво счупване е имало. Знам, че тя е успяла да се измъкне от това затискане на креслата. Този Ил-18 е бил натоварен до дупка с керосин, което означава, че при удара е станало едно огнено кълбо.
Машината трябваше веднага да се върне от Алжир, защото самолетите бяха малко, а същевременно се пестеше от командировки. Гориво се зареждаше максимално тук. От Съветския съюз получавахме керосина срещу някакви смешни стотинки. Самолетът бе излязъл от ремонт. Версиите са безумно много. По принцип самолетът е можел да се облети. Но самите пилоти вярваха безусловно на техниците, защото бяха просто като едно семейство. Явно, че е било необходимо да се лети с този самолет, не е имало друг под ръка. Колкото и тъжно, а може би и срамно за някои да звучи, екипажът е бързал да излети преди полунощ, за да вземе двойна командировка. А двойните “безумни” командировки бяха по 4 - 4 и половина долара на ден. Тоест, цяла нощ да летят вместо за 4 долара за 8. Това е истината, колкото и да ме плюят колегите, че го казвам.

- Видяхте ли се с Аврора Пиндарева преди катастрофата? Сподели ли ви някакви предчувствия, че ще се случи нещо страшно?
- Не, нямаше. Само от майка й знам, че тръгвайки късно през нощта /ние бяхме длъжни поне час по-рано да сме в медицинската служба/, си е забравила едно портмоненце и е извикала на майка й да й го пусне. С нея се бяхме договорили, че като се върне и се наспи, на другия ден ще ми се обади. А пък глупостта, че Петър Евстатиев е направил атентат, може да я каже само едно дете, което никога през живота си не е срещало този мъж. Защото Петър беше абсолютен идеалист. Много достоен и много добър пилот. Един човек, който не заслужава паметта му да бъде окаляна по този начин. Според сина на Борис Луканов /първия пилот на катастрофиралия през декември 1971 г. на летище София Ил-18 – б.ред./ той трябва да убие целия екипаж и пътници заради един човек. За атентат пък и не може да се говори. Точно тогава такива неща нямаше. През 1971 г. нямаше атентати. Станаха още 2 самолетни катастрофи преди тази от декември. През юни загинаха Гунди и Котков. Просто една ужасна година. Въпреки че криеха резултатите от разследването от нас, в нашите среди се говореше – и то като за почти реален факт, че катастрофата е станала заради неправилно свързаните елерони. После се чу, че техникът или инженерът, който е бил отговорен за това, се е самоубил, хвърляйки се под влака. Не съм сигурна, това е слух. Никой не ни събра да ни каже каквото и да било, всичко беше от ухо на ухо. Но това не е атентатът на Петър Евстатиев. Неговата история е съвсем друга и няма нищо общо с тази катастрофа.

- Вярвате ли, че ген. Евстатиев е сложил край на живота си с изстрел в слепоочието?
- Самоубил се е. Той беше под домашен арест вкъщи, но не са му прибрали личното оръжие. Даже го знам този пистолет. Синът му през това време е бил в другата стая. Явно е изпаднал в депресия, защото беше един горд и много уважаващ достойнството си човек, който не се поддаваше на никакви подмазвачески истории. Не е участвал в корупционна схема, както се писа, а е бил подведен от някого. Но тъй като беше най-довереният пилот на Тодор Живков и тъй като там се въртеше някаква история, го бяха помолили – от съображения за сигурност ли, не знам точно, да си седи вкъщи. Не че го пази полицай отпред. Ден, преди да загине, отидох у тях. Петър не искаше да ме пусне, но аз си сложих крака на вратата и влязох. Жена му беше в кухнята, а той ме изведе на малкото балконче, защото подозираше, че го подслушват. Викам му: “Какво става, Пешо? Казвай какво става!” Той ми обясни, че е под домашен арест и ми каза, че нищо чудно мен като близка на семейството и познаваща нещата много отблизо, да ме извикат. “Всичко им казваш, каквото те питат, няма какво да криеш”, ми каза той. После добави:

“Нищо не ми остава, освен да се гръмна”.

- Но това всеки човек го казва в неговото положение. Не подозирах, подчертавам – не подозирах, че той наистина ще го направи, защото той беше много силен и достоен мъж. В следващия момент му викам: “Глупости, най-много да те пенсионират и вече да не си действащият пилот на бай Тошо и след време пак ще си летиш”. – “Да, обаче аз не мога да си представя, че ще ми се подиграват разни простаци”, и цитира едно име, което сега не искам да го споменавам, защото човекът е още жив.

- И други ваши колежки загиват при катастрофи. Не е възможно и при вас да не е имало рискови ситуации. Въпреки това не се отказвате от летенето. Кое ви мотивираше?
- По принцип не съм ги отбелязвала като дати, но на 2-3 пъти сме имали проблеми с колесника. Но аз някак си бях убедена, че ще оживея и не съм се замисляла. Единствено при първата катастрофа, която стана по вина на диспечерите в Братислава, когато загина първата жена на Иван Славков, моя приятелка и младоженка само от 17 дни, си помислих, че може и да се страхувам, но явно не съм била уплашена сериозно. Голяма част от колежките ми обаче се уплашиха и престанаха да летят. Имала съм излитане от Варна, когато ято гларуси се блъсна в нашия Ил-18. Добре, че беше в началото на сезона и имахме само 21 пътници. И макар и с много гориво, командирът Стефан Шабарков успя да завърти самолета и кацнахме. И от самолета, и от колесника, и откъде ли не извадиха гларуси.
При излитане от Франкфурт спря двигателят. И понеже и другият почна да нагрява, те го спряха и на ръка го докарахме до Варна, за да не се плаща. Нашите колеги гледаха да пестят от такси кацане. Пак имахме късмет, че бяха малко пътниците. Кацнахме живи и здрави.

- Споменахте името на вашата покойна колежка Светла Маринова, която загива при самолетната катастрофа край Братислава през 1966 г. Битува версия, че това е било атентат, насочен срещу ген. Иван Бъчваров, подкрепил преди това заговора на Горуня срещу Тодор Живков. Освен това се писа, че машината е превозвала някакъв “нерегламентиран товар” – радиоактивен йод. Какво се говореше за тази катастрофа във вашите среди?
- Може и такова вещество да се е превозвало, нямам спомен. Тогава бях заек-стюардеса. И когато стана катастрофата край Братислава, загинаха мои много близки приятелки – например старшата стюардеса Мария Иванова, която беше моя инструкторка. Невероятен човек – очарователен, сладур. Светла пък беше ерудит първа класа. Невероятно интелигентно момиче, знаеше перфектно английски и френски, с много фино поведение... Третата беше отново едно детенце на 19 години – Виолина, с която аз съм снимала филм последно. И досега се чувствам гузна пред паметта й, защото майка й, която по-късничко я беше родила, дойде да ме пита и аз казах: “Да, има риск, обаче е много приятна професия”, и вероятно съм била човекът, който е отнел страха на майка й. А момичето след това загина – само на 19 години!

- Първи пилот на Ил-14, който се разбива край Братислава, е бил Любен Антонов, за когото вашите колеги и досега говорят със суперлативи. Двамата с Петър Евстатиев са имали общ инструктор и вероятно са били приятели. Ген. Евстатиев изказвал ли е “по-особено” мнение за тази трагедия?
- Двамата наистина бяха приятели и си спомням, че Петър Евстатиев каза: “Ето, това е шапката на Любо”. Той беше оставил отзад на колата му една от резервните си фуражки. Мнението на Пешо беше, че не е било пилотска грешка. Възможно е да са били малко уморени, но ръководство полети в Братислава е било длъжно при това лошо време, при тази чудовищна мъгла да им каже бързо да набират и да завиват надясно. Те са се блъснали в едно много малко хълмче. Излитат от резервно летище, не познават Братислава, не са виновни. Били са длъжни да ги предупредят и да им кажат за какво става дума.

- Бившият летец Цветан Цаков, автор на поредицата “Катастрофите – мъртвите и виновните”, нарича катастрофата край врачанското село Тлачене през март 1977 г. “най-загадъчната”. Преди време даже се говореше, че машината е била отвлечена. Вашият коментар за тази мистерия?
- Времето не беше толкова лошо, за да търсим в тази посока. По-скоро да е минал някакъв обучаващ се самолет и да им е отнесъл стабилизатора примерно. И Ту-134 като свредел да се е забил в земята. Защото колегата Цветан Цаков пише, че те не са сигнализирали за какъвто и да било дефект. Което значи, че това е станало жестоко внезапно. Един от колегите инженери, който е бил в комисията по разследване причините на катастрофата, ми е разказвал, че много странно, но пари – книжни злоти, рубли, са били намерени недокоснати.

Самолетът се е забил в земята, но защо, как – никой не знае.


- А какъв беше този случай със стюарда Людмил Шопов, около който и досега витае една голяма въпросителна – убийство или нещастен случай?
- Людмил ми беше близък приятел, красиво момче, очарователно, добро, с чувство за хумор. Според мен не е убит. Нещастно стечение на обстоятелствата /любов към чашката – б.ред./, въпреки че майка му и досега мисли, че някой е посегнал на живота му. Но според мен не е съвсем така. Двамата с него даже сме си правили експеримент. От най-стария хотел в Бургас – “Черноморец”, през прозореца сме влизали, за да си вземем назаем нещо, в съседна стая на 4-ия етаж. Нищо чудно, можех и аз така да замина като него. Но млади, луди глави, правили сме и такива глупости. Не съм била свидетел, но за мен 99 процента не е бил убит.

- Най-странното е, че сте имали 2 тежки катастрофи, но... на земята. Явно съдбата ви закриля.
- Първия път ми се случи на 15-годишна възраст. Тогава москвичът на един мой приятел се обърна по таван, а аз седях отпред. Луд късмет. Спасихме се, защото караше с не много голяма скорост. Втория път беше през 1965-та или 1966 г. Пак седях до шофьора. На излизане от един магазин, тръгвайки си вече да си заминаваме за България, от странична уличка – а ние бяхме на главен път с предимство, излезе един пиян швед с волво, който така ни удари, че направи колата за боклук. И пак извадихме късмет с моята колежка Камелия Сантова, майката на Миа Сантова. Тя малко се притесни от катастрофата през 1966-та и започна да работи по представителства на БГА “Балкан”. Тя е сестра на журналиста Евгений Станчев, който между другото умира от страх да лети със самолет.

- Не е тайна, че за да станеш стюардеса по времето на соца– и то в международните линии, се е искала солидна протекция. Малък процент от вашите колежки са покривали нормативите – тоест, били са красиви, здрави, млади, и образовани, но болшинството просто са били роднини или приближени на високопоставени “другари”. Вие сте от стара софийска фамилия и ми е чудно как сте минали през иглените уши на проверките, за да ви назначат – при това не къде да е, а в правителственото авиозвено?!
- Абсолютна цедка беше. Минаваш първо езиковите си изпити, много важно беше да минеш през медицинските прегледи и след това започват да те цедят до девето коляно. И в интерес на истината, ако не беше един приятел на сестра ми от Първо главно управление, аз изобщо нямаше да припаря до БГА “Балкан”. Той ми стана гарант. Защото за зла врага в семейството ми нямаше нито един партиен член.

- Имаше ли ваши колеги, които “избраха свободата”? Слязоха от самолета - примерно на прочутото летище в Щутгарт, помахаха ви за сбогом и повече не се върнаха в България?
- О, да. В общи линии, имаше такива, които слязоха почти
- в движение! Имаше една Таня Миндова, която беше от семейство на активни борци, която остана в Париж. Аз просто нямах късмет, защото тъкмо събера някой и друг лев, защото исках да ходя в Англия да уча езика по някой напрегнат курс, със слушалки, по бързата система, и току остане някой и пускат забраната да не слизаме от самолета даже.

- Как си отиде вашата колежка – толкова борбената Роза Георгиева, която беше една от малкото жени-авиаторки у нас?
- Рак за съжаление. Тя един път прескача трапа. Поради немарливост се оказа, че цяла година тича по задачи, а кърви, и това животно раче-осмокраче е плъзнало навсякъде. Иначе като човек беше страхотно колоритна, великолепна, очарователна. Беше ми приятелка. Великолепна готвачка и шофьорка, силен противник на цигарите и алкохола. Беше сладур, незабравима просто, много съжалявам за нея.

- Покрай вашата приятелка и колежка Светла Маринова познавате Иван Славков. Светла е била съученичка и приятелка на Людмила Живкова. И вие някак “естествено” влизате в тяхната компания. Каква беше на младини дъщерята на Тодор Живков?
- По едно време наистина бяхме в една компания с Иван Славков и Людмила. След смъртта на Светла минаха години и пак се събрахме. Виждахме се в къщата на Людмила, в общи линии се движехме на тумби. В моята компания беше Евгений Станчев и жена му Антония, лека й пръст, почина преди 7 години, сестра му Камелия, която по това време беше жена на Асен Ошанов, ожениха се и заминаха за Копенхаген, един голям математик – Иван Станчев, Хараламби Трайков, Петър Евстатиев... Ходехме в определени заведения, за нас тогава беше относително евтино. В клуба на журналистите, в Руския клуб, в Унгарския ресторант, в механата и червения салон на “България”... Всяка Божа вечер бяхме на ресторант. Аз доста късно започнах да готвя.
С Людмила Живкова се запознахме, когато бях 15-годишна, на един имен ден на моя ухажор Стефан Стайков, който после го оженихме за моя близка, много красива приятелка. По-късно, вече през 1966-та, Светла, с която станах близка покрай летенето и покрай друга наша приятелка, ме заведе при Людмила, която вече беше студентка по история. Тогава й отидохме на гости на “Оборище”. Помня, че не искаше да излезе с нас, защото учеше за изпит. Даже беше по нощница. Беше много старателна. Какво да ви кажа –

свестен човек беше, но малко сухар,

поне за мен, защото аз съм луда глава, бях по купоните и живота. Но не мога да кажа лоша дума за нея. Оказа се, че тя е доста справедлива и доста излъгана от хората. Това, че се взе с Иван Славков... Той беше много хубав мъж тогава. Беше...

Едно интервю на Добринка Корчева