Прасе, а не бира хората сбира. Това го помня от детските си години. Два бяха празниците, които обединяваха на мащабна трапеза цялата ни рода. Единият от тях беше Да Заколим Прасето, пише Дора Цветкова в "Марица". И понеже всяка от фамилиите в родата по онова време гледаше поне по едно, ако не и по повече прасета (за всяко от които трябваше да се предвижда отделна акция), подготовката се захващаше още от ранна есен с точни графици и разпределение на съботите и неделите. По-точни и безкомпромисни от тези, дето пишем сега за отпуските. Защото на едната къща размести ли й се това тъй важно събитие, отиват по дяволите и плановете на останалите.
Постите са за поповете. Така се шегувахме в родата, когато още от края на ноември - началото на декември над махалите се разнасяше предсмъртното квичене на обречените Гошковци и Цонки (нашите свине винаги така сме ги кръщавали. Случвало се е някой нерез-бебе да понесе гордо името Цонка, ама то има значение само до деня на скопяването). От стари хора съм слушала, че почне ли да замръзва, колкото и да ядат свинете, не качват. Други пък допълваха, че като квикне първото, съобщава на другите какво ги чака. Те се плашат, спират да ядат и съответно - да наддават. <br /> <br /> Та, като казвам, че хората сбира, имам предвид, че всяка от къщите на родата пращаше по една кола народ за събитието. И то защото само по едно возило си имахме на фамилия. Най-възрастните - баба и дядо, тримата им синове с жените и децата си, дъщерята със зетя и потомството - цял селски събор. Традицията повеляваше също така да се поканят и най-близките комшии. Хем да помагат, хем да си хапнат прясно свинско.<br /> <br /> Цялата акция по превръщането на една свиня в зимнина е като в приказките - три дни яли, пили и се веселили. Най-страшно е &quot;бутането&quot; на прасето. И визията на касапина, застрашително хванал въже за бутане в лявата ръка и грамаден нож - същинско мачете! - в десницата. Моя приятелка, вече като голяма, ми е споделяла как се е страхувала от дядо си - баш касапина на махалата. Все сънувала, че и нея ще заколи.<br /> <br /> <img width="510" vspace="2" hspace="2" height="364" border="2" alt="" src="/documents/newsimages/editor/201412/2(15).jpg" /><br /> <br /> Спре ли квиченето, идва ред на здравата работа. Жените бъркат греяна ракия с карамел, сипват вино, кладат огъня, край който си чакат реда телените скари. Ние, децата, носим на колачите и държачите да се стоплят и с ококорени очи гледаме горящата купчина слама, под която лежи трупът с муцуна, подпряна на керемида и царевичен кочан, натъпкан в отсрещното отвърстие на хранопровода. Следва пърленето, при което четината изгаря, а кожата се запича и се превръща в първия деликатес за деня. Ядяхме я, докато ни присвият коремите, а на следващата сутрин се чакахме на опашки пред нужника, танцувайки нещо като днешния танц на пингвините. При пърленето ни беше много интересно как мъжете &quot;епилират&quot; подмишниците и свивките с нажежени до червено железа. Доста по-късно излезе на мода пърленето да се прави с газови или бензинови горелки. Накрая изпод изгорялата слама се показва едно съвършено черно прасе, а тези, дето са му взели душицата, грижливо го завиват с черга. Не за да не настине, а за да се запече и сланината навътре. Следва стъргане с остри ножове и обилно поливане с топла вода, докато изпод тях не излезе жълтеникава и чиста кожа, готова за похапване. Водата пък се полива с кратуни, издълбани отвътре и превърнати в нещо като черпаци. Днешните деца дори не знаят какво е това кратуна.<br /> <br /> Моментът за първото мезе. С виртуозни хирургически движения касапинът изрязва зурлата и част от устата встрани, а жените имат грижата да я опекат на жар, та да зацвърчи. &quot;Хирургията&quot; продължава с отварянето на корема. И никакви Т-образни срезове за по-незабележими белези. Напротив - изрязва се в елипса цялата предна част, наричана &quot;висменка&quot; или &quot;осмянка&quot;.<br /> <br /> Шарената мръвка тогава не я наричахме &quot;бекон&quot;, а я слагахме в нашенския тепси-кебап, но за него - по-късно. Последващото оправяне на черва и карантии си е миризлива работа, но от нея на никого не му секва апетитът за мезе. След зурлата на скарата се мятат бъбреци, сърца, дробчета... Момент, да си поизбърша брадата... Ние, хлапетата, май повече се интересувахме от ушите. Който не е ял свински уши, сурови, както са си отрязани от главата на Гошко, той не знае.<br /> <br /> Със същата стръв ръфахме и опашката. Затова и при избора на следващото прасе все давахме акъл да е с най-дългата опашка и най-големите уши. С огромен интерес и нетърпение чакахме касапинът да откърти копитцата от крачетата, за нас това беше супер интересна играчка. Някой би си помислил, че сме били някакви полудиви или най-много одомашнени представители на човешкия род. <br /> <br /> Майсторлъкът на касаплъка е да се оправят вътрешностите така, че да не се зацапа коремната кухина. Тя е не само неразфасована купчина мръвки, но и съоръжение, в което се забърква сместа за кървавицата.<br /> <br /> Култовият момент е, след като прасето е разфасовано, мръвките и сланината са наредени по чисти найлони на пода в зимника, откъдето котките са старателно прогонени. Междувременно жените са направили великата селска вкусотия, наричана &quot;тепси-кебап&quot;, &quot;тепсалък&quot;, тепсийник и как ли още не, но еднакво вкусна във всичките вариации.<br /> <br /> <img width="510" vspace="2" hspace="2" height="380" border="2" alt="" src="/documents/newsimages/editor/201412/3(17).jpg" /><br /> <br /> В моето село се готви от предварително сварено кисело зеле с добавени няколко стръка праз, копър, кимион, чер и червен пипер, към които се прибавят пържени в мас мръвки, черен дроб и парчета висменка. Всички сядат на мащабната трапеза, а ако стопанинът не одобри количеството на месото в ястието, се провиква критично към кухнята: &quot;Абе, ние прасе ли клахме или зеле?!&quot;. На масата всички разговарят и се слушат. Защото никой не държи в ръце смартфон или таблет и никой няма уай-фай, нито пък знае какво е това. Така беше в детството ми. Сякаш - преди сто лета.<br /> <br /> От следващата сутрин се захващаше акцията по пълнене на суджуците, та до качването им на саръците и завиването с метални мрежи против набезите на лакоми птици. На по-следващата - прибирането на сланината и джоланите в качето и правенето на буркани с нашенско варено и домашен пастет. Който е опитвал, знае, че те нямаха нищо общо с тези от ламаринените консерви. <br /> <br /> Някои днес наричат този екшън &quot;ритуал&quot;. Явно от възвишения поглед на настоящи европейци кървавата драма им се вижда дивашка и варварска. Или поне екзотична. Точно колкото ритуалите на канибалите, танцуващи около жертвата си. Не мисля, че трябва да се правим на каквито не сме и няма как да станем. Май така мислят и доста нашенци, защото старата традиция Да Заколим Прасето се възражда. С един съвременен акцент - Фейсбук се окървави от заклани Гошковци и Цонки.<br /> <br /> Днешните свинолюбци са се изхитрили донякъде. Не гледат свине и не им миришат дворовете. Вече е на мода животното да се купи отгледано. С европейското - дотук. Иначе европейските антисвин кампании не успяха да накарат народа да спре да лее кърви по задните дворове. Приказките за хуманно убиване с електрошокове, за предварително изследване от ветеринар и тям подобни се оказаха чудо за три дена. Не се връзват с българската народопсихология. Противоречат на религията ни.<br /> <br />