Възприетите международни показатели за благосъстоянието на човека и страната, в която живее, са три: (I) качество на живот (КАЖИ, от англ. quality of life – QOL), (II) човешко развитие (human development) и (III) стандарт на живот (standard of life).
Като показател КАЖИ е сходно на „човешкото развитие“, но различно от „стандарт на живот“, който се определя от икономическия потенциал на дадена страна -покупателна способност и доход per capita от вътрешния брутен продукт – за 2007 г. България е на 65-о място в света по данни на МВФ.
Индексът на КАЖИ се определя по десетобална система от: (I) субективното усещане на човека да изпитва радост, удоволствие и мотивация за работа и живот – eudaimonia (хубав живот) на древните гръцки философи, well-being, life satisfaction на английски говорещите страни, (II) продължителност на живота, (III) образование, (IV) осигурена работа, (V) заплата, (VI) свобода на словото и (VII) политическа стабилност на страната. През 2005 г. България с 6,162 точки е на 57-о място в света.

В нито един от тези жизнени показатели не присъства “брой на олимпийски медали” – тези, които бяха върховни цели на спортисти и държави от цял свят и на олимпиадата в Пекин, където България зае 42 място по медали. Сега Майкъл Фелпс, преди него друг американски плувец - Марк Шпиц, бяха обявени за най-големите олимпийски спортисти. За осемте златни медала, които спечели в Пекин, Майкъл Фелпс ще получи един милион долара.
През 1912 г. на петите олимпийски игри в Стокхолм за най-голям спортист е обявен Джим Торп - индианецът от “хората на жълтата и червената земя” в щата Оклахома печели два златни медала, по един на петобой и десетобой. Няколко месеца по-късно, Международният олимпийски комитет (МОК) отнема медалите на Торп, защото е получавал 35 долара седмично като играч на професионален бейзболен отбор.
От 1983 г. МОК премахва един от Кубертеновите олимпийски принципи – участниците да са аматьори. И връща златните медали на две от децата на големия Джим Торп. С навлизането на професионалния спорт обаче започва ожесточената комерсиализация на олимпийските игри. Биохимичната война става неразделна част от битката за олимпийските медали – едни стимулиращи възстановяването на силите на спортистите химически вещества се заменят с други, докато антидопинговите лаборатории не са научили как да откриват новите стимулатори. Ние сме далеч от голямата игра на олимпийската биохимия - заради малкото инвестирани пари от държавата и корупцията в спортни федерации, наши спортисти често стават жертва на международната антидопингова полиция.
Очевидно е, че без използване на съвременните постижения на репаративната (възстановителната) медицина днес е невъзможно да се печелят олимпийски медали. Въпреки че за страна с изключително големи здравни, демографски и социални проблеми, като нашата, по-важното не са медалите, а инвестирането в спорт за подобряване здравето на българите. “Един свят, една мечта” бе мотото на олимпиадата в Пекин – каква по-хубава мечта от тази хората да са здрави. Защо тогава МОК не допуска до участие страни, които не са покрили “нормата” да имат определен брой басейни и игрища в училищата и университетите. Въпреки че това звучи утопично в съвременната концептуална рамка на една силно комерсиална организация като МОК, държавата и упълномощената от нея Агенция за младежта и спорта трябва да наложат здравната, а не олимпийската, матрица в българския спорт. Така българите ще бъдем по-здрави и по еволюционен път ще откриваме елитни спортисти. И когато стандартът и качеството на живот се повишат значително, когато имаме поне един нобелист, един “Оскар” и други престижни “медали” в областта на науката и изкуството, можем да участваме в надпреварата за олимпийските медали. Защото е безсмислено, дори иронично, да имаме олимпийски медали, когато сме световни шампиони по смъртност от инсулти и инфаркти – и когато сме най-бедните, най-дрогираните, най-абортиращите, най-корумпираните в Европейския съюз, заявява Д-р Георги Чалдъков, председател на Българското дружество по клетъчна биология. /БЛИЦ