Победата на Доналд Тръмп на президентските избори в Америка през ноември увеличи надеждите на руското ръководство за подобряване на руско-американските отношения като цяло и, в частност, постигане на компромис за Сирия. Сега, пет месеца след идването на Тръмп на власт, шансовете това да се случи изглеждат оскъдни, коментира Леонид Исаев за „Ал Джазира“, цитирана от БГНЕС.

Неотдавнашните събития в Сирия, особено инцидентите, които се случиха в района Ракка и близо до град Танф на сирийско-иракската граница, правят руско-американското сътрудничество все по-илюзорно. Това на свой ред прави руското изтегляне от Сирия много по-труден.

Хазартът на Кремъл да използва конфликта в Сирия за нормализиране на отношенията със Запада след бедствието в Украйна не се получи. Москва изглежда се заби в Сирия, заплетена в отчаяните затговори на Дамаск и Техеран. В момента основният проблем за Москва е фактът, че присъствието й в Сирия става все по-изгодно за Вашингтон.

Парадоксът е, че под управлението на Тръмп Съединените щати и техните съюзници ще положат усилия, за да задържат Москва в сирийския конфликт, докато руското ръководство все повече ще търси начини да излезе от сирийската криза. Русия увеличава разполагането на свои войски в Близкия изток, което несъмнено засяга нейния постоянно намиращ се в дефицит бюджет, както и вътрешната политика.

Най-добрият сценарий за Русия би бил бързото излизане от сирийския конфликт, при условие че постиженията, постигнати от него, ще бъдат заменени със Запада в замяна на нормализиране на отношенията с него. От своя страна САЩ, както и Европейският съюз, многократно демонстрираха, че не са готови да обвържат премахването на антируските санкции с напредъка по сирийския въпрос.

От тази гледна точка, колкото по-дълго продължава руското присъствие в Сирия, толкова по-голяма е вероятността разходите по това присъствие да надхвърлят печалбите, които трудно биха се превърнали в отстъпки от Запада. Освен това достъпните за руското ръководство активи стават все по-малко привлекателни за САЩ, управлявани от Тръмп.

Най-добрият пример е твърдението, че посланикът на САЩ в ООН Ники Хейли и държавният секретар Рекс Тилърсън направиха в края на март новите американски приоритети в Сирия. Според тях отстраняването на Башар Асад вече не е основен приоритет. Въпреки факта, че в Москва имаше опит да се представят тези изявления като "победа на руската дипломация", на практика това означава, че Вашингтон става все по-малко заинтересован от сделка с Кремъл за Сирия при условия, благоприятни за Русия.

Основният актив на Москва - Асад - става все по-малко важен за Запада. Основната опасност за Москва се крие във факта, че Тръмп, за разлика от неговия предшественик Барак Обама, няма ясна стратегия по отношение на Сирия. Той няма принципи и общо разбиране за това, което би искал да постигне в средносрочен план.

Решенията, които администрацията често предприема, не допринасят за стратегически установен план, а обикновено отговарят на външни провокации, като например химическата атака в Хан Шейхун, неотдавнашните инциденти в град Танф или атаките на проправителствените сили срещу позиции на американски съюзници.

Съществуваха слухове, че Иран може да стане чип за договаряне в опитите на Русия да нормализира отношенията си със САЩ. По време на посещението си в Рияд през май, Тръмп предложи да се създаде регионална коалиция за сигурност, която допълнително ще засили антииранската реторика на Вашингтон. Но е малко вероятно Кремъл да продаде Иран заради шанса за рестартиране на отношенията между Русия и САЩ.

В постсъветския период Русия се опита поне два пъти да направи точно това, но с малък успех. Първо, през 1995 г., по време на посещението на президента Бил Клинтън в Москва, Русия обеща да довърши предварително всички предварително сключени договори с Иран за доставки на военни продукти и да не сключва нови военни споразумения с Техеран. Официалното подписване на тези споразумения беше Меморандумът на Гор-Черномирдин от 30 юни 1995 г., а общите загуби на Русия, дължащи се на този ход, бяха оценени от експерти на стойност 4 млрд. долара.

Това обаче не доведе до пробив в отношенията с Вашингтон и към 2000 г. Москва отново започна военното сътрудничество с Иран. През 2010 г. президентът Дмитрий Медведев прекрати доставката на ракети за въздушна отбрана S-300 в Иран в съответствие с Резолюция 1929 на Съвета за сигурност на ООН, ограничаваща доставките на модерни оръжия за Иран поради ядрената му програма.

Това решение беше един от най-важните компоненти на така наречената инициатива за "нулиране" на американско-руските отношения, която беше подета от държавния секретар Хилари Клинтън и външния министър Сергей Лавров през 2009 г. Но дори и политиката на "бутона за нулиране" на Клинтън не постигна много, а Москва завърши с развалени отношения с Иран и отново не постигна напредък в сближаването със САЩ.

След два неуспешни опита е трудно да се очаква, че Кремъл отново ще бъде готов да застраши отношенията с Иран заради краткотрайните обещания на САЩ. Освен това, предвид продължаващите разследвания срещу администрацията на Тръмп, политическият елит в САЩ дори и смътно не е в настроение за нормализиране на разговорите с Русия.

Две десетилетия на много нестабилни руско-ирански отношения, когато Москва и Техеран периодично се предаваха един друг за подобряване на връзките с трета страна, създадоха силно недоверие към Русия сред иранците. В резултат на това, докато си сътрудничат с Москва в Сирия, иранците постоянно се страхуват, че Русия ще ги предаде в името на нормализирането на отношенията със САЩ.

имическата атака в Хан Шейхун се опитва да създаде "шиитски коридор" в югоизточната част на Сирия - където Русия и САЩ обсъждат създаването на друга зона на деескалация - както и сваленият самолет на сирийските ВВС, целенасочено атакуващ Силите на Сирийските демократични сили в района на Ракка, със сигурност посяха разногласия в разговорите в диалога между Москва и Вашингтон, изключвайки (както беше реализирано от иранците) възможността за "предателство" на Москва на нейните съюзници в Дамаск и Техеран. В този смисъл Москва все повече рискува да бъде заложник на Дамаск и Техеран, които ще продължат да предизвикват Вашингтон, принуждавайки Кремъл да реагира и да предприеме мерки срещу САЩ.