Променяща се геополитическа архитектура на света и възстановяване на многополюсния модел на международните отношения. Ерозия на неолибералната глобализация в резултат от пазарния фундаментализъм, довел до драстични и задълбочаващи се неравенства, коментира основателят на Института за модерна политика Борислав Цеков в "Труд".

Европа, в която германо-френският дует и брюкселската плутокрация, все по-трудно удържат под свой контрол националните държави, които предпочитат да се вслушват в страховете и нуждите на своите народи - Вишеградската четворка, към която вероятно ще се приближи и Австрия, Брекзит, възроденият иредентизъм на Каталония, Ломбардия.
Тези сгъстени щрихи са достатъчни, за да очертаят „проклятието“ на интересното време, в което живеем. Целият въпрос е къде е България. Краткият отговор е – в миманса. По-обстойният започва от това, че страната ни не съумява да води ефикасна политика в рамките на Европейския съюз.

Дали Съюзът ще се раздели окончателно на „първа“ и „втора“ категория членство, което за благозвучие се нарича „Европа на различни скорости“, или не. Кой от сценариите, предложени от Европейската комисия за бъдещето на Европейския съюз, ще стане основа за неговото развитие през следващите десетилетия; каква ще бъде многогодишната финансова рамка на съюза и ще продължи ли в настоящия си вид кохезионната политика след 2020 г. – това са жизненоважните за страната ни въпроси днес. Защото няма никакво съмнение, че без европейското членство и финансиране България е обречена на вегетиране, сходно с това на положението, в което се намира например Скопие.

Данните са безпрекословни – България е нетен бенефициент на средства от ЕС, тоест получаваме повече, отколкото даваме. Близо 80 процента от публичните инвестиции са с европейски средства, а 50 на сто от активната политика на пазара на труда, модернизацията на образованието, администрацията и съдебната система също е пари от ЕС.

И въпреки това по въпроси от такава стратегическа важност като многогодишната финансова рамка и бъдещето на кохезионната политика, България все още се ослушва и няма ясна национална позиция. Усилията на министър-председателя Бойко Борисов на международната арена са значими, но те са насочени към големите геополитически теми, които засягат нашия регион – интеграцията на Западните Балкани и мигранско-бежанския поток. За съжаление технологията на политиката в ЕС остава настрани. А най-лошото е, че липсва цялостна и консенсусна държавна доктрина по тези въпроси, която да се отстоява на един и то силен глас в Брюксел от всички основни партии.

Прави впечатление, че лидерът на европейската левица Сергей Станишев прави опити поне да се стимулира обща, надпартийна национална позиция по някои от тези въпроси и това среща отклик в институциите. Но дали родните партийци от всички цветове ще подемат в тази посока е въпрос с повишена трудност. Здравословният скептицизъм предполага, че България ще продължи политиката на „празния стол“ в Брюксел и няма да съумее да се включи пълноценно със самостойна позиция при определянето на бъдещата структура на Европейския съюз.

За разлика от международните сътресения, състоянието на двете основни партии у нас – ГЕРБ и БСП, като че ли не предвещава мащабни политически трусове. ГЕРБ властва, но не вдъхновява, а БСП претендира, но не убеждава. Това е формулата на политическото присъствие на лявото и дясното, в момента у нас.

ГЕРБ стои стабилно като партиен субект, независимо от управленските скандали, които ги съпътстват. Отчетливото превъзходство на партията в местната власт й дава достатъчно ресурси, за да поддържа жилави и предани структури и влияние по места. Дори сюжетът с подадената пред лидера, но неприета от партията оставка на Делян Добрев, който някои побързаха да обявят за наченки на криза в лидерството на партията, е по-скоро свидетелство за превръщането на ГЕРБ от чисто лидерска формация в многопластов партиен организъм с различни властови центрове, баланси и сфери на влияние. С други думи – в нормална партия.

Тежките проблеми пред ГЕРБ обаче са свързани със затъването на партията в рутина след 10 години участие във властта. Няма нови идеи, не се забелязва сериозна политическа енергия, която да формулира привлекателна перспектива за България. ГЕРБ властва, но не вдъхновява. Това с особена сила проличава от начина, по който управляващите подхождат към предстоящото европредседателство. Вместо да го оползотворят като шанс за ново и успешно позициониране на България на политическата карта на ЕС, то е сведено до логистика, кетеринг и ремонт на НДК. И въпреки това, при едни следващи избори ГЕРБ е в най-добра изходна позиция.

БСП продължава да е най-голямата опозиционна партия, но отново затъна в своите традиционни вътрешни разпри и интриги. Столетницата изглежда по-самотна и изолирана от всякога. Няма съюзници, не търси реални партньорства в гражданското общество. Идеята на апаратния елит, че партията си е самодостатъчна и има капацитет да спечели самостоятелно властта не кореспондира с реалностите.

Твърденията на настоящата председателка Корнелия Нинова, че БСП е солидна управленска алтернатива поне засега не са подплатени със сериозни политически разработки, законодателни инициативи и вдъхващи доверие управленски екипи. Търси се бърз ефект чрез огледални акции – ГЕРБ предлага антикорупционен закон, БСП веднага лансира свой вариант. Тоест тича се след приоритетите на управляващите, а не се води системна политика за налагане на свой дневен ред с леви цели и приоритети.

Лумналите акции срещу шуробаджанащината са добри политически попадения, но с краткосрочен ефект. Ако не бъдат поставени в контекста на цялостна политическа алтернатива, бързо ще бъдат забравени. Предизвикателството пред БСП, ако иска да има някакъв шанс за бъдещ изборен успех, е да се отвори към политическия център. Дали на „Позитано“ има такова разбиране и капацитет за такава политика към днешна дата не е ясно. Но пък от това зависи дали БСП ще се върне във властта или не. Претенцията „стани да седна“ отдавна не е достатъчна.

И двете партии се стремят да олицетворяват образа на „ляво“ и „дясно“, а не толкова да оделотворяват политики. Затова и дебатите между тях често са сведени до елементарно псевдоидеологическо ругателство и партийна запалянковщина, а не са съдържателни дискусии по различни варианти за решаване на болезнените проблеми на нацията – икономика, образование, здравеопазване.

Останалите партийни субекти на политическата сцена в средносрочен план ще имат по-скоро съпътстващ характер и няма да са в състояние да предизвикат съществени промени.
На този фон се появиха очаквания за предсрочни избори след края на българското председателство догодина. А онези, които се надяват на радикални промени, трябва да са наясно, че без мощен външен импулс, такива у нас са невъзможни – в обществото, което застава пред урните, а не пред клавиатурите и фейсбук, енергия и потенциал за такива промени не се забелязва. А на този етап сериозни индикации за такива външни импулси няма. Така че, дори и да се стигне до предсрочни избори, това ще има характер по-скоро на „контролиран взрив“, отколкото на реално разместване на политическите пластове.

Предизборна ситуация ще бъде предизвикана не от реална промяна в обществените настроения, а в резултат от политически калкулации. С други думи, най-вероятно ще се стигне до конструиране и на „Борисов 4“ със или без самия г-н Борисов. Защото за него енигмата е в това, дали четвъртото издание ще е свързано с премиерския или президентския пост. Ще поживеем, ще видим.