Дайте да почнем поред. Много хора виждат в тези форми на обличане религиозен знак. И понеже искат мюсюлманите някак да станат невидими, забраняват така наречените бурки /обикновено става дума за съвсем друго, но думата явно се е харесала/. Само че покривалото на женската коса не е религиозен атрибут, а форма на приличие. За разлика от викането на ходжата за молитва или камбанния звън на църквата, например.
Ако трябва да бъдат забранени религиозните символи, следва да се върнем към френския закон от 1905 г. за светската държава, който забранява и на католическите кюрета - както на всички други свещенослужители - да ходят извън храма с религиозните си одежди. Да се замислим за литийните шествия и прекадяването на бойните знамена. А защо не и за Ню ейджа - за тиражираните по обществените медии астролози, Ванги, екстрасенси. Но дали това е възможно днес, когато обществата се де-модернизират и отвъдното се завръща във всичките си възможни форми, съмнявам се.

Знаме на съпротива

Приличието, както го разбират по-традиционните мюсюлмански общности, на нас ни се привижда като потисничество над жената. И в някакъв смисъл е това. Само че жената тук не е - или не винаги е - жертва, а активен участник в любовната игра. Мюсюлманки питат любимия дали той иска да се забрадят – правят го заради него, да го задържат. Съвсем същото е с девствеността, която допреди Втората световна война и у нас /на Запад допреди Първата/ е била ценен ресурс на брачния пазар, нерядко повод за драми и самоубийства. Много мюсюлмански момичета днес практикуват операция за възстановяване на химена, така че да имитират девственост; правят го и на много места в Индия. Добре, представете си закон, с който забраняваме на момичетата да се женят девствени - да кажем в девети клас училищният лекар извършва съответна операция и те са свободни. Еманципиращо, нали? Но наложено с принуда би имало чудовищни последствия. Както сега забраната на определени облекла ги превръща в знаме на съпротива. Да припомням ли революционната роля на дънките, на минижупа за нашето поколение?

Преди един век викторианските дами са се къпали облечени до глезена точно така, както го правят днес в Мароко или Египет. Вярно, малко са назад там с модернизацията – но значи ли това, че са принципно различни от нас? Ами трябва време, трябват филми, трябва туристическа циркулация, трябва да се появи средна класа... А колкото до буркините, създадени от австралийската дизайнерка Аеда Занети през 2000, в тях пък съвсем няма нищо традиционно и фундаменталистко. Те са моден атрибут, подобен на прелъстителните хиджаби на Коко Шанел, насоченн към богатата мюсюлманска публика. Дали местните хора в Кан или Корсика се дразнят от солидарност с потиснатите от патриархата жени, или просто търсят израз на справедливия си гняв заради атентатите? Търся някакво логично оправдание в забраната на буркини – ами може би това е като с нудистките плажове, на които всички следва да са голи и когато се появи облечен го гонят. Но пък тогава трябва да има плажове за онези, които се срамуват, нали така.

Защо жените?

Третата и най-важна хипотеза е сигурността. Какво точно могат да крият под буркините, не си представям; явно става дума за широките фереджета. Добре, струва ми се очевидно, че в нашите общества всеки трябва да е готов да открие лицето си за проверка. Да мине на скенер, да даде пръстов отпечатък. Не можеш да караш кола без открито лице, да се явяваш на изпит, да работиш на гише, да отваряш банкова сметка. За това няма нужда от специален закон и който не е готов да бъде проверяван от органите на реда, няма място в модерните общества. Но защо тъкмо върху жените се стоварва това подозрение? Дали пък не искаме да накараме именно най-слабите да си платят за страха ни?

Бедата е, че анекдотичният разум на съвременните ни медии веднага изважда някаква случка, около която избликва възмущение. „Представяте ли си, поискали момичетата да не влизат в басейна с момчетата, казали, че човешките им права са нарушени!“ Около такива случки се концентрира омразата към мюсюлманите днес, а оправданието ни е, че искаме да помогнем на потиснатите жени. Вярно, много е важно да се занимават с тези хора социални работници, учители, съседи и приятели. Но тази работа е дългосрочна и ще е глупаво да почнем от външни знаци като забрадката. Става дума за равенство на мъжа и жената, извоювано донякъде от нашите общества преди половин век. За равно заплащане, борба срещу дискриминацията, мобилност, домашно насилие, свобода при избора на партньора. В хода на тази борба въпросът с дрехите ще се реши от само себе си.

Погледнете го от дистанция: места със свои дрескодове. В Саудитска Арабия кореспондентките на CNN задължително слагат забрадка, дори да не са мюсюлманки. Е, ние пък напук ще ги караме да свалят дрехите на нашите плажове. Детинщина.

Източник: Дойче веле