Докато Джо Байдън ще се среща с европейските си колеги в Брюксел днес, като лидер на един привидно обединен свободен свят, си струва да си припомним за една друга среща на върха на НАТО преди само 5 години, проведена при много различни обстоятелства, и с много различен президент на САЩ, пише Том Мактаг в свой анализ, публикуван в theatlantic.com.

През 2017 г., преди разговорите с Владимир Путин в Хелзинки, Доналд Тръмп пристигна в белгийската столица. Той беше в яростен заради европейското безплатно използване на американските войски в Европа, немските двойни сделки и митата на ЕС наложени върху американските компании, като в един момент накара своя съветник по националната сигурност Джон Болтън да излезе на предната линия.

„Готови ли сте да играете в голямата лига днес?“ — попита Тръмп и заплаши че ще напусне НАТО, освен ако всяка страна в алианса не се ангажира да харчи 2 % от БВП за отбрана, и ако Германия отмени сделката си с Москва за газопровода.

Според Тръмп САЩ са принудени да защитават Европа от Русия, докато Европа обогатява Русия, купувайки нейния петрол и газ. В същото време ЕС беше за него един протекционистки търговски блок, който се конкурира и затруднява живота на американските фирми.

Къде е националният интерес на САЩ за да продължава тази шарада? След като зае мястото си на срещата на върха, Тръмп извика Болтън на масата си и му каза: „Ще го направим ли?“. Болтън го призова да не го прави. „Аз се върнах на мястото си, без да знам какво той ще прави“, пише Болтън в книгата си „Стаята, където всичко се случи“.

В крайна сметка Тръмп не изпълни своя план и алианса остана. С неговия наследник, който сега ще е в Брюксел, за да обсъди отговора на Запада на инвазията на Русия в Украйна, и как да се усили НАТО, е лесно да забравим дисхармонията от годините на Тръмп, и всичко, което доведе до него, и много реалната перспектива, че Тръмп или някой от неговите идеологически помощници може да се върне отново в Белия дом до 2025 г.

В крайна сметка Тръмп далеч не беше първият американец, който се оплакваше от отсъствието на ангажимент на Европа към западната сигурност: Барак Обама критикува членовете на НАТО, че са „свободни ездачи“, когато Европа и САЩ се разминаваха силно по отношение на Ирак.

След нахлуването на Русия в Украйна обаче и обрата на Германия в нейната външна политика, която най-накрая спря газопровода "Северен поток - 2" и се ангажира да отделя по 2 % от БВП за разходи за своята отбрана, може да се смята, че Путин е успял там, където Обама и Тръмп се провалиха.

И така, след годините на безредието при Тръмп, всичко е наред, нали? Запада, благодарение на руската агресия, най-накрая се обедини и се балансира, и е готов да отговори на предизвикателствата на авторитаристите навсякъде. Моля, не залагайте на това. Проблемите в западния алианс са много по-дълбоки от технократичните оплаквания за бюджетите за отбраната и за газопроводите или дори от мрачната фигура на самия Тръмп.

Когато са изправени пред нахлуване, такова каквото виждаме в Украйна, членовете на НАТО смятат, че единството е лесно и че основните национални интереси са заложени на карта. Но тъй като сегашното чувство на шок и отвращение отстъпва мястото на обичайния натиск от политическите и икономическите цикли, съгласен ли е Запада да извлече своите поуки от тази криза? Колективно знае ли за какво се застъпва и срещу кого се изправя?

По време на Студената война тези въпроси имаха относително ясни отговори. Западът беше свободният свят, отстояваше демокрацията и се противопоставяше на комунизма. Неговата водеща сила бяха САЩ и неговия основен враг беше Съветският съюз. Нямаше много търговия между Изтока и Запада и затова основното задължение беше да си част от НАТО и той щеше просто да се притече на помощ на всеки друг атакуван член.

Днес структурата на НАТО е същата, но светът е по-сложен. След края на Студената война Запада помогна за изграждането на глобалната икономика, основана на идеята, че търговията не е политическа и че икономиката може да бъде отделена от външната политика и от националната сигурност.

Тази вяра е подкрепена от идеята, че чрез изграждането на този свят Русия, Китай и други страни автоматично ще станат по-либерални и демократични, което ще доведе до един хармоничен свят, в който всички ще имат ползи.

Този анализ се оказа напълно погрешен. Търговията с Русия не я направи по-малко заплашваща за европейската сигурност. Търговията с Китай го направи по-богат и по-мощен, но не и по-либерален или по-демократичен. Както наскоро написа Хилари Клинтън, Китай, а не Русия, сега е „най-голямото дългосрочно предизвикателство пред бъдещето на демокрацията“.

Във Вашингтон възгледът на Клинтън е част от мейнстрийма. Но дали Европа го вижда по този начин? Ако е така, със сигурност трябва да има един общ подход към заплахата, и да се създаде по-тясно икономическо единство в рамките на Запада, за да се отрази новата реалност, че търговията не може и не трябва да бъде отделена от геополитиката.

Ако това не стане, един бъдещ президент, подобен на Тръмп ще зададе същия набор от въпроси, които Тръмп постави за Русия през 2017 г.: „Защо да защитаваме тези момчета, ако те не са на наша страна в основната битка?“.

Точно сега, въпреки впечатляващото единство в рамките на Запада по отношение на Украйна, можем да видим границите на това колко болка е готова да понесе Европа, за да натисне Русия. Канцлерът на Германия, Олаф Шолц предупреди, че няма да се съгласи с пълната забрана на руския внос на енергоносители, което според него би означавало „да потапи страната си и цяла Европа в рецесия“.

Ако прекратяването на отношенията с Русия е толкова трудно, представете си колко трудно ще бъде да се намери един западен консенсус за противопоставяне на Китай, далеч по-мощна и икономически по-важна страна.

Идеологическата непоследователност е основната заплаха за западния алианс, но същото може да се намери и в центъра на Запада – САЩ. И тук отново се връщаме към Тръмп. Същността на неговото оплакване беше, че Европа не просто, не допринася достатъчно, а в това че цялата европейска структура е несправедлива спрямо САЩ:

„Защо ние трябва да поемаме по-голямата част от тежестта на полицейското управление на света? И в нещото в дневния ред – либерален и "базиран на правила" се нуждае от пренареждане и това е работа на хегемона“. Тежестите могат да се споделят по-добре и Европа може да направи повече, за да освободи Америка за нейното съревнование с Китай, но в крайна сметка САЩ или ще гарантират европейската сигурност, или не.

Байдън несъмнено ще говори на един познат език за европейските лидери – за либералните ценности и защитата на демокрацията, и това ще бъде утешително за тях.

Но въпросът, който въпреки това безпокои европейските политици, дипломати и чиновници, е дали ексцентричния Тръмп с  неговият инстинктивен антагонизъм към задълженията към глобалното лидерство представлява тенденция в американското обществено мнение като цяло. Въпросът, който следва, е дали САЩ имат политическата воля да бъдат хегемона, който са били от края на Втората световна война, и основата, върху която функционира западният свят.

Както ми каза един бивш вътрешен служител на НАТО, силата на алианса е в неговата стратегическа способност, а това е възможно само защото САЩ доминират в него. Съюзът на много държави с подобен размер не би бил същият и това се вижда от това как ЕС, е един полезен политически и търговски блок, но не е способен на военна групировка. Какво ще стане, ако Вашингтон внезапно реши, че вече не иска да е в ролята на лидер?

Един донякъде противоинтуитивен извод от последните 20 години е, че относителното господство на Америка над Европа е нараснало, а не е намаляло. След финансовия крах Федералният резерв се намеси, за да се превърне в глобален кредитор от последна инстанция, докато Европа изпадна в една поредица от непрекъснати кризи.

Основите на икономическата сила на САЩ остават необикновени и това са долара, Силициевата долина, американските университети и Уолстрийт.

Европа изостава по отношение на всичко това и внезапният ангажимент на Германия за нейните допълнителни разходи за отбрана няма да направи много за да се преодолее тази зееща пропаст в сигурността.

Реалността е, че Западът функционира като воден от Америка съюз, но не е ясно дали Европа е напълно съгласна с основните стратегически заплахи които са определени от Америка.

Независимо дали Тръмп ще се върне в Белия дом или Байдън ще е този, който ще се върне в някоя бъдеща среща на върха на НАТО, ще дойде момента, в който Европа и САЩ трябва да решат дали и как да подновят своя съюз за следващото предизвикателство - било то да е Русия, или Китай или нещо съвсем друго.

И ако го направят, ще е необходимо много повече от един малък ръст в разходите за отбрана и от промяна в енергийната политика, за да бъдат обединени.

Превод: "Труд" - Павел Павлов