Нашите медии проявиха завиден интерес към състоянието на прочутия щангист Наим, иначе Наум.
Всеки ден имаше подробни медицински комюникета – почти като за държавен глава.
Репортерите ходиха до село Птичар, за да открият чичо му.
Чуха се всевъзможни истории – главно от втора ръка/уста.
Само правителството не се сети да се обади. 
Зад всичко това прошава и сянката на някакво чувство за вина.

Такива сме ние – винаги повече сме загрижени за бегълците.
Също и за някои късни дисиденти, като писателя Георги Марков, които си гледаха кефа в западните радиостанции, след като си бяха гледали кефа и тук – дори паметници им правим.

Не познавах отблизо Наим/Наум – имам две кратки интервюта с него, но и една паметна среща в Кърджали.
Бях завел неколцина от моите събеседници в Кърджали – нещо като „хвърковатата чета“ на „Всяка неделя“.
Тия сгледи на живо много се харесваха на публиката, всеки можеше да пита, каквото си науми.
Преди срещата ни прие кметът на града, беше и Наим/Наум.
По някое време домакинът ни показа местния вестник: бяха публикували малка дописка за местен човек, който се изселил в Турция и там се обесил заради лошия живот. 
Пропаганден буламач, съпроводен със снимка – тя пък представляваше някакво размазано петно.
„Е – казах на домакина ни – с тази снимка няма да имате голям успех тук“, нещо в този смисъл.
Не си спомням, какво отвърна кметът.
Обаче видях тънката усмивка на Наим, който преди два месеца вече беше станал Наум – тънка, но и сякаш презрително-насмешлива.
Когато избяга, най-напред се сетих за нея.

И като Наум, и като Наим „джобният Херкулес“, извън всичко друго, бе ползван и като идеологическо оръжие. 
Като Наум – за да натрием носа на руснаците.
Като Наим – за да натрият нашите носове. 
Турция превърна Наим в байрак и здраво го развя: президентът Йозал го осинови, дари го с 60 кила злато и пр. 
Останалите, които през пролетта на 1989-а се юрнаха към Йозал, нямаха чак този късмет.
За Турция Наим/Наум бе допинг - по-ефикасен дори от оня, който гълташе самият той.

Дано да се оправи момчето.
Но няма защо някои отново да ни вменяват чувство за вина. 
И Байраците също нямат вина, че са ги използвали или ги използват не по предназначение.

Когато след Преврата на 10 ноември 1989-а „новата“ Власт възстанови спряната „Всяка неделя“, още второто предаване го започнах с минута мълчание - нещо безпрецедентно в телевизионната практика.
Напуснах мястото си, студиото онемя и понеже не бях предупредил никого, всички от екипа се бяха облещили. 
Сигурно и зрителите са били втрещени.
Направих тази донейде наивна демонстрация заради дивотиите, които бяха извършени с турците. 
И го направих тогава, когато все същите хора бяха на власт - само Живков го нямаше.
Припомням тази случка, за да не бързат някои да ме упрекват в необичайната гледна точка към Наим/Наум.
Но от интереса към него ми замириса на състрадание, гарнирано с упреци.
Пак ли ще облепваме историята с фалшиви тапети?

***
 

 



*Статията е публикувана в личния фейсбук на Кеворк Кеворкян