Три дена след като британците гласуват за „Брекзит“, Испания ще се изправи на парламентарни избори, резултатът от които може да бъде дори от още по-решаващо значение за бъдещето на ЕС. Испанската радикална лява партия Унидос Подемос (Unidos Podemos) достигна до втора позиция при последните засега проучвания на общественото мнение и в момента е подкрепяна от 25,6%, пише Пол Мейсън, във в. „Гардиън“, цитиран от БГНЕС.
Позицията е отлична поради факта, че за разлика от Гърция, традиционната испанска социалистическа партия (PSOE) не се срина, но се сви до 20% в момент, в който радикалната левица набра инерция. Заедно Подемос и социалистите биха могли, ако изборите са справедливи, да сформират коалиционно правителство, в което сресаният на конска опашка ляв лидер Пабло Иглесиас да стане премиер. За партия, която се появи от протестно движение през 2011 г., това са впечатляващи придобивки. А за Европа непознати води. Как стигнахме дотук е част от историята на заболяване, вградено в структурата на ЕС. Във Великобритания, левицата често спори, че „строгите икономии са политически избор“.

Но в еврозоната те са определени от Лисабонския договор, и от правилата за стабилност и растеж на пакта, които наказват страните, ако те трупат дефицити и дългове в повече от целите на ЕС. Когато през 2010 г. в Испания приключи бумът с недвижимите имоти, по време на който студенти напускаха университетите, за да стават зидари, местните спестовни банки се сринаха. Избухналият клада на илюзиите разкри, че политиците и от двете страни – социалисти и консерватори – дълбоко заслужават обвинения за корупционни скандали. При 20% безработица, спадане на реалните доходи и младо поколение, принудено да емигрира или да се захваща с несигурна работа, чувството на неудовлетвореност експлодира – като за начало на улиците.

Инициаторите на протестите през май 2011 г. развиха един по същността си „хоризонталистки“ проект – да бъде заменена корумпираната парламентарна демокрация с местни събрания и гласуване на базата на консенсус. Тяхната критика беше на цялата система, не само на поставените на постове в нея. И, още в самото начало, то беше движение, което избягваше традиционните етикети ляво срещу дясно. Гумени куршуми, правни репресии срещу несъгласните и още повече икономии тласнаха движението от 2011 г. в политиката.

Техният първи опит да създадат партия - Partido X през 2012 г. - спечели едва 0,64% от гласовете. Вторият, Подемос, стартирана през 2014 г., овладя въображението не само на неорганизираната младеж, но също и на поколение от интелектуалци, съзидателни личности и организатори на обществеността, които се бяха поставили встрани от преобладаващата политика. Подемос събра малко под 8% на евроизборите през 2014 г., но миналата година пое контрола върху три главни града – Барселона, Валенсия и Мадрид – с формирането на широки обществени коалиции с местни активисти по жилищното строителство, правата на човека и корупцията.

Сега, чрез сливане с традиционната испанска комунистическа партия, Подемос изглежда придоби скоростта, която й беше необходима, за да стигне до второто място. Това ще принуди испанските социалисти да обмислят коалиция с новата динамична и по-мощна сила на своето ляво. Спадът на изборните резултати на социалдемократите – от Шотландия до Италия – се корени в тяхната привързаност към свободната пазарна икономика, от която те се нуждаят, за да донесат увеличаващо се богатство и благополучие на широките народни маси. Годините след 2008 г. показаха, че не могат и не го направиха.

От Матео Ренци в Италия до Кезиа Дъгдейл в Шотландия поколение от технократски центристи в Европа откриха, че личното обаяние и модерност не могат да противодействат на токсичността на икономиката, която носи само неравенство и стагнация. Парализата на център-лявото пространство представя техните радикални претенденти както с историческа възможност, така и с предизвикателство.

Възможността – както в Гърция – е да станеш нещо близо до „естествена партия на правителство“ за обхванатото от мрежата поколение, което беше загубено в кризата след 2008 г. Предизвикателството е как да се запази радикализмът, докато си оплетен в заплетената паяжина на властта. В контролираните от левицата градове, ми каза миналата седмица депутатът от Подемос Пабло Бустиндуй, „най-голямата неудовлетвореност е количеството време, което трябва, за да излезе едно решение от кабинета на кмет и да даде ефект в обществото“ . Добре дошли в реалния свят, може да въздъхне умореното поколение от технократи центристи.

Подемос, както и СИРИЗА, вече извадиха от играта решимостта за напускане на НАТО. Техният истински проблем ще бъдат, отново, правилата на Европа – които дават мандат за наказателни действия от страна на Брюксел по отношение на правителство, което иска да прекрати икономиите и да стимулира растежа. „Не би било умно да разкрием тактиката си в аванс“, ми каза Бустиндуй, но беше ясен, че базовата линия за всяка коалиция ляво-ляво в Испания ще трябва да бъде в зрелищно незачитане на европейските граници на дефицита. Запитан защо това би трябвало да завърши по-добре от сблъсъка на Гърция с еврозоната, Бустиндуй подчерта думите "системен риск".

Предположението е, че Испания е твърде голяма, за да бъде принудена да обяви невъзможност за изплащане на дълговете. Дали такова радикално намерение може да оцелее при необходимостта от формиране на лявоцентристка коалиция е въпрос. Но по-фундаменталният въпрос е: могат ли модернизаторите от испанския център-ляво да намерят смелост да го предприемат? Лидерът на испанските социалисти Педро Санчес е изправен пред дилемата, пред която са изправени британски политици като Ивет Купър, когато отговарят на феномена Корбин.

Лявоцентристкият социализъм все още е в етапа на гневно отричане на скръбта; той не е напреднал с теория за собствената си неефективност и не предизвиква особено внимание с начина, по който отблъсква големи части от своя електорат – както сред прогресивните чиновници, така и сред традиционната работническа класа.

Изкушението за преобладаващите испански социалисти ще бъде формиране на коалиция с десницата в последен опит за отричане на реалността. Това ще бъде лошо за левицата в Европа. Социалдемократите от цяла Европа трябва да кажат на техните испански партньори: формирайте коалиция срещу строгите икономии и преформулирайте центристкия социализъм около нещо по-добро, отколкото опашката за милостиня и палката на полицаите за борба с безредиците.