Имаме си генерален проблем. И той няма нищо общо с паркетните генерали във властта. Истинският проблем е много по-дълбок и по-опасен – политическото ни месианство, вървящо ръка за ръка с късата обществена памет, пише rodopi24.blogspot.com.
Доверието към самопровъзгласили се спасители, към лъжепророци с хищнически инстинкти, които идват с обещание за ред, а си тръгват, оставяйки след себе си разруха.
Костов, Царя, Бойко
Видели сме това и преди. Костов, Царя, Бойко. Всеки от тях дойде в момент на криза, с образ на спасител. Разликата е съществена – те не създадоха хаоса, заради който се появиха. Днес ситуацията е друга. Днес имаме президент, който не просто се възползва от кризата, а я продуцира.
Румен Радев превърна хаоса в свой дневен ред. Юмрукът, излъганите площади, митът за „шарлатаните“, безкрайната върволица от служебни кабинети – всичко това не доведе до катарзис, а до замръзване на времето. Държавата спря, институциите бяха обезсилени, парламентът – заобиколен, а управлението – сведено до еднолична воля, маскирана като загриженост.
Липса на кадри
Липсата на качествени кадри се прикриваше с назначаването на пионки. Фигури без тежест, без визия и без отговорност, удобни за дърпане на конци. В този модел не става дума за държавност, а за самолюбието на един човек и неговия тесен кръг. Хаосът не беше страничен ефект – той беше цел.
Един договор, един "Боташ", е достатъчен, за да се види мащабът на пораженията – удар по енергетиката, удар по хазната, удар по бъдещето. Това не е грешка. Това е подпис под политическа философия, в която държавният интерес е разменна монета.
Днес президентът ще се обърне към нацията. Всички знаят за какво иде реч. Няма да е за обединение. Няма да е за изход. Ще е поредна инвестиция в кризата, поредно нагнетяване на отрицание. Защото отрицанието е единствената последователна политика в този модел.
"Той видя кризата и реши да я инвестира в собственото си безсмъртие. Участва в свалянето на кабинета не за да ни е по-добре на нас, а за да се отвори вакуум, който той си въобразява, че може да запълни." Това не е метафора, а диагноза.
България беше вкарана в политическа реанимация, за да може един човек да се почувства значим. Позната поза. Познат сценарий. И още по-познати последици.
Нека не се лъжем и не се правим на невинни. Вече сме били обект на това политическо упражнение. Споменът от служебните кабинети е още пресен – управление без парламент, без контрол, с брутален цинизъм, прикрит зад фалшива загриженост.
Истинският въпрос днес не е какво ще каже президентът. Истинският въпрос е докога ще приемаме хаоса като неизбежна съдба, вместо да го назовем с истинското му име – стратегия.
