През последните двадесетина години добрият Иво Прокопиев, прикриващ се зад помпозни фрази като „независимост“ и „свобода на медиите“, всъщност изгради чудовищна машина за дискредитиране на неудобните му политици и бизнесмени. Това пише главният редактор на "Труд" Петьо Блъсков в свой анализ. 

През последните месеци тази машина работи на изключително високи обороти като отстрелва всеки, който не попада в конгломерата на кръга „Капитал“, състоящ се от придворни журналисти, политици, бизнесмени, всякакви политолози, социолози и други общественици. Конгломерат, който през годините се е просмукал във всички сфери на общественото битие. 

И тук не говорим само за медии, но и за сериозно задкулисно влияние в политическия живот в страната. Неслучайно преди седмица Иво Прокопиев запретна ръкави и за броени дни обиколи всички телевизионни студия да обяснява колко чист и бял бил, след като от ДПС директно го посочиха за еманация на българското политическо задкулисие.

От двадесет години, във всички вестници, които съм създал и издавал е разследвана и изобличавана олигархичната същност на това явление – богатеене чрез властта и мръсотия срещу всеки възможен инакомислещ. За първи път политици от една партия открито говорят за това явление с точно назоваване на истините за него. А истините вече имат сериозно за родната ни действителност измерение.

И не вечният виновен Делян Пеевски, а именно Прокопиев е човекът, който е необходимо да бъде разобличен като шапка на олигархията и на политическото задкулисие в страната. Не че Пеевски е света вода ненапита, но той е само пионерче в сравнение с мащабите и размаха на разградския бос.

И няма никакво значение дали подкрепяте ГЕРБ, БСП, ДПС или „Има такъв народ“, или която и да е друга политическа формация, защото машината за дискредитиране на хора работи ефективно, а нейна мишена може да бъде всеки един в зависимост от моментната конюнктура и интересите на Прокопиев.
  
Но да се върна на Делян Пеевски, който също бе отстрелян от тази машина за дискредитиране, след като години наред бе жертва на нейните манипулации. Именно Прокопиев „нарисува“ образа на Пеевски на медиен монополист чрез стотици медийни публикации, доноси в чужди посолства, сигнали на всевъзможни НПО-та, всекидневно говорене на многобройните му политически агенти и подобни пропагандни методи. Целта на Прокопиев очевидно бе да създаде от Пеевски един универсален злодей, който да е по презумпция виновен за всичко случващо се в държавата. Образът на Пеевски бе до такава степен медийно хиперболизиран в черни краски, че започна да служи за оправдание на всички и за всичко. Каквото и да се случеше в държавата, нещо незаконно, потайно, някое назначение или просто далавера, едно бе ясно – поискал го е Пеевски.

И тази манипулация успешно работеше години, като зад измисления образ на Пеевски удобно се криеше истинския задкулисен играч – добрият  Прокопиев, чието битие оставаше скрито за хората. Много хитро измислено, а и добре изпълнено. В едно обаче Прокопиев сгреши и то е, че в стремежа си да раздува балона „Пеевски“, го спука и сега излезе сам в светлината на прожектора.

Санкцията на Пеевски от американския „Магнитски“, за чието налагане многобройните доноси на Прокопиев и добрите му контакти на улица „Козяк“ вероятно са изиграли съществена роля, изхвърлиха Пеевски от сцената. Вече трудно някой ще повярва, че за всичко отново е виновен Пеевски, като все повече погледи ще се насочат към истинския кукловод на задкулисието – Иво Прокопиев.  

А защо Прокопиев може да бъде определен като истинския български олигарх. Казах го в началото, но да поясня. Икономическият му и финансов възход е резултат от участие в присвояването на държавни активи с протекцията на политическата власт в периода на управлението на Иван Костов. Тогава младият разградски активист „закупува“ едно от ключовите за българската икономика предприятие, каквото е „Каолин“ (най- големия на Балканите производител на каолинова суровина) и то почти за без пари.

Само срещу компенсаторни инструменти и разбира се благодарение на добрите си контакти с бащата на приятелския кръг „Агнешките главички“ Никола Николов – шеф на парламентарната икономическа комисия по времето на Костов. Именно Николов вкарва Прокопиев в голямата игра на задкулисните договорки при приватизационните сделки.

Но Прокопиев надминава своя учител, като създава икономическо-медийния кръг „Капитал“, превърнал се впоследствие в мощно оръжие срещу противниците на забогателия разградски бизнесмен. Медийната машина „Капитал“, заедно с всички негови съпридружни вестници и електронни сайтове, издигат за няколко години своя създател в значима обществена фигура, която започва да менторства и в политиката.

Години наред именно Прокопиев посочваше добрите и лошите политици в държавата и отстрелваше неудобните чрез целенасочени и злонамерени медийни кампании. Така постепенно Прокопиев започва да експлоатира политическата власт, като инсталира и свои министри в почти всички кабинети след правителството на Иван Костов, та до настоящия момент (самият бивш премиер Борисов призна в телевизионно интервю за посочените му от Прокопиев министри в кабинета).

Дори сега за поне двама от служебните министри – Кирил Петков и  Асен Василев също се коментира, че са креатури на Прокопиев и получават задачите си от него. Разградският бизнесмен не е спирал с политическите си амбиции, като участва индиректно във формирането и дейността на всеки политически субект в десния сектор, от някогашното ДСБ, до „Да, България“ и „Демократична България“.

Медиите на „Капитал“ спускат опорките за политическото говорене на своите креатури и лъскат до блясък и със завидно усърдие имиджа на политици като Радан Кънев, Христо Иванов и Ивайло Мирчев.  

Казано накратко Прокопиев в пълна степен отговаря на описанието, минал през първоначалното натрупване на капитали от бандитската приватизация, осигурила му финансовите възможности, през създаването на гигантска медийна машина, включваща вестници, електронни сайтове и верен слугинаж в големите телевизии, осигуряваща му пълно влияние над мейнстрийма и възможност за манипулиране на общественото мнение (което и самият Прокопиев признава в стенограмите АРГО), и през инсталирането на министри в българските правителства, осигуряващи му политическо влияние без самия той (Прокопиев) да участва пряко в политическия живот. И всичко това без въобще да се коментира другите сфери на влияние, където Прокопиев също доминира, като съдебна система и неправителствените организации.

Публични са близките отношения на Прокопиев с председателя на ВКС Лозан Панов, осигуряващи му неприкосновеност в съда, както и мрежата от контролирани НПО-та, които Прокопиев използва умело да пропагандира своите бизнес и политически интереси, замаскирани под покривалото на значими обществени ценности. Връзките на Прокопиев с организациите на Сорос осигуряват на разградския бизнесмен не само финансиране чрез грантове от „Отворено общество“ или „Америка за България“, но и така важните за олигарха политически контакти зад граница.

Така Прокопиев и неговите креатури се оказват и най-честите гости на чуждите посолства у нас, където доносничат с охота срещу своите политически или бизнес опоненти. Едва ли може да се определи друг по-значим образ на олигархичното задкулисие и превзетата държава от този на Прокопиев, въпреки че същият се опитва да се самоопредели като „бяла якичка“, „честен бизнесмен“, „скромен издател“ или „борец“ за свобода и демокрация. Лъскавата му глазура обаче започна да се пука. И обикновената истина е много различна от тази, която медиите на кръга „Капитал“ години наред  натрапват за своя създател.

Машината за дискредитиране на хора работи много последователно чрез тиражиране на лъжи, медийни манипулации, тенденциозно политическо говорене и доноси в чужди посолства и задгранични институции, като изпълнителите са десетки верни на Прокопиев сектанти, които къде срещу пари, къде срещу идеи, прокарват неговите интереси и унищожават противници му.

Примерът с Делян Пеевски е емблематичен, защото дългогодишната манипулация явно успя да заблуди и американската администрация и бившият вече депутат от ДПС се сдоби със санкция по „Магнитски“. Това е и най-големия до момента успех за машината за дискредитиране на Прокопиев, въпреки че мотивите на наложената санкция, особено че Пеевски е уреждал български паспорти за чужденци, звучат несериозно.  

И така човек, попаднал за няколко години под обстрела на машината за дискредитиране на Прокопиев, се събужда един ден и не може да се познае. Така добре е изрисуван, че най-малкото нещо ще е да доказва, че няма сестра. Много повече неща ще трябва да доказва, че не е или че не е извършил. А в същото време архитектът на машината стои на тъмно и необезпокоявано плете своята кошница от сложни икономическо-политически и обществени интереси, защото той има най-силното оръжие в съвременното ни обществено битие – машината за дискредитиране на хора, която може да използва срещу всеки.

Казвам всичко това, защото от деветдесетте години на миналия век мръсотиите на Прокопиев и вестниците му са се ляли и върху мене с малки прекъсвания. Не съм му оставал длъжен, но бях сам, а почти всички български медии му се мазнеха. За благодарност той ги натика в самоубийствен договор с германците от ВАЦ за обща реклама, от което чуждия издател и разбира се „Капитал“ издоиха и без това скромните приходи на нашите вестници. Заслужава си да се каже и нещо за мръснишката техника в журналистиката, ползвана от Прокопиев през годините.

Преди време аз и „Труд“ бяхме обвинявани за „анонимност“ на някои аналитични публикации. „Капитал“ и някои други мекерета виеха като корабни сирени по въпроса. За да се успокоят пискуните, им написах, че аз съм анонимникът и измисленият автор. И сега трябва за историята на журналистиката и младите читатели да кажа, че всичките мръснишки статии в изданията на Прокопиев бяха подписвани с името Димитър Пеев.

Измислено име, зад което се криеше Прокопиев и верните му доносописци. И тогава, както и сега, и той и обслужващият го персонал не намериха грам доблест да си признаят, кой пише мръсотиите. И тогава, както и сега истинският олигарх номер едно на България стои на тъмно.