Финансовият анализатор и любимо лице от телевизионни ефир Кузман Илиев написа много силен коментар до БЛИЦ, свързан с предстоящите парламентарни избори.

Вижте експертния анализ на бившия водещ в Нова телевизия:

Странно или не програми на партиите за парламентарните избори все още няма. Те ще станат ясни с официалното начало на кампанията, въпреки че тя всъщност вече е в ход и това се вижда и с невъоръжено око.

Някои би се усъмнил дали изобщо се четат такива документи, друг ще напомни, че сме в исторически тежка здравна криза и е ключово мерките да се адекватни и работещи.

При всяко положение обаче, независимо от броя партии и конфигурациите помежду им, в даден момент ще трябва да се премине към реални политики. А без добро обмисляне и обществено отговаряне на основните стратегически стълбове на действие и относителен консенсус - може след 4 април да се озовем в ничия политическа земя и управленско безвремие.

Най-важното, разбира се, ще са „антикризисните” мерки - здравни и социални. Кризите са чудесен момент за реформи. Проблемът е, че обикновено са яхвани политически и държавата разпростира бюрокрацията и задушаващата си прегръдка все по-дълбоко и все по-всеобхватно в обществено-икономическите отношения.

Орязване на ненужни разходи, запушване на корупционни дупки, либерализиране на ключови цени в енергетиката и остойностяване на медицинските пътеки... Всички неефективности, които в годините на бума се преглъщат лесно, в кризата стават препъни камъкът, който може да обърне каруцата и да я прати на дъното на пропастта.

И сега по първоначалните заявки се очертават лесни и опасни решения. Раздаване на милиарди кеш, без да се взема предвид задлъжняването и опасността от належащо вдигане на данъците впоследствие. Заговаря се за удобен, но опасен популистки бой по финансовия сектор, който всъщност трябва да функционира адекватно, пренасяйки спестявания към предприемачи.

И финансирайки по този начин растежа на икономиката. Чуват се гласове за смяна на данъчния модел към прогресия - най-добре платените да плащат повече като дял от дохода си. Нищо и че при еднаквите 10 на сто ставка и сега, ако вземаш 5 хиляди лева, плащаш 500, а ако вземаш 1000 - 100. За една и съща услуга.

Обикновено хората с такива доходи са в сектори с висока добавена стойност като технологичния сектор например, а също така обикновено - децата им не се класират дори за детска градина. Чудесна мотивация да създават семейства и да правят бизнес в родината си. И страхотно поощрение за качествата и труда им.

Липсата на визия за рестарт на туризъм, образование, увеселителен бизнес, а оттам и цялата свързана инфраструктура като транспорт, доставки и други, е сериозен риск. Това просто е огромната част от родната икономика. Ясно е, че ПР акции из страната и звучни бунтарски имена на коалиции от бивши лица на обвързаността между криминалитет и държавата са по-лесни и вероятно краткосрочно ще хванат повече дикиш. Дългосрочно обаче ще се обърнат срещу истериците, които ги провокират, защото всъщност възпитават такъв тип патологичен политически активизъм.

Всички политически програми по характера си са икономически - партиите обещават по-високи доходи, социална сигурност, пенсии и стандарт. Проблемът е, че често пъти това е помен с чужда пита. Събраните данъци, с които се изпълняват политическите обещания, намаляват създадените блага от обществото със същата сума. Едни ще спечелят, други ще изгубят, защото дават повече, отколкото получават. Това налага усещането за несправедливост и мотивира обществения паразитизъм и тарикатлъка.

Цялата политическа битка е за по-висока относителна тежест при разпределянето на плячката. Не за увеличаването на създаваното богатство генерално. В което е и голямата идейна драма на политическите субекти у нас - те рядко си поставят за цел да разберат как работи икономиката и как да убедят гражданското общество в ползата от свободното функциониране на пазарните отношения.

Всъщност каквито и програми да пишат партиите, накрая всичко ще опре до съотношението, в което се формира мнозинство. А общото „коалиционно споразумение” ще бъде подобие на Франкенщайн - от всекиго по нещо, така че накрая да не прилича на нищо.

Разбира се, гласоподавателят е в амок, защото нито е избрал това финално създание, нито е можел да избере една мярка или цел, но да остави друга. И ще трябва да чака още 4 години, или да се реди скоро-скоро за нови, струващи стотици милиони избори.

И така, в омагьосан кръг до безкрай. Като прибавим и гръмогласните и обособени групи за интереси като синдикати, земеделци или таксиметров бранш, например, чието недоволство няма как да бъде подминато - управлението далеч не е упражнение по оптимално и справедливо вземани решения.

В такъв сложен ребус може да се окаже, че малкият политически субект се оказва с непропорционално голяма тежест и вирее доходоносно като златен пръст.

Затова има и толкова много политически формации на родния партиен небосклон. Любопитно е, че за решения и закони, които касаят абсолютно цялата страна, няма дори един читав и смислен комуникатор от партия, който публично да ги изговори и защити. Което е сериозен прът в демократичното колело на обществото ни.

Междувременно идването на власт значи цяла клиентелистка мрежа от услуги, постове, назначения и отворени врати в администрацията и средства от централния бюджет за близките общини. Затова и залогът е толкова голям, а страстите - толкова нажежени. Предприемачи и частен сектор стават изключително зависими от изцяло политизирания стопански процес, което е предпоставка за корупция.

Ролята на отделните депутати като нормотворци е често пъти формална и те изпълняват де факто партийната повеля и ангажименти, поети от лидерите им.

Принципни теми, касаещи националния стратегически интерес, като: поругаването на историята ни от братята ни от Северна Македония; енергийната ни гъвкавост и икономическа изгода от търговията с всички важни износители; ляво-либерални документи, спуснатите от еврокрацията и откровено атакуващи семейството като ядро на обществото, и още много други стават залог на политическата игра и мнозинствата могат да бъдат „търгувани” със задграничните „партньори”.

В ущърб на този национален стратегически интерес.

Демокрацията функционира така: обществото се разделя на групи, които се настройват едни срещу други, а всеки се опитва да направи агитката си колкото се може по-гласовита и многобройна.

Това не е добро или лошо - системата просто функционира така. Проблемът у нас е, че публичната политика на ниво „дефиниране на целите” се изчерпва от съдържание и в крайна сметка се свежда до ежби и свади с клюкарски привкус - често в медиите.

А това се продава и по-лесно на електората, който по този начин е възпитаван в низки политически страсти и дърлене. Във фенщина, базирана на емоцията - най-вече омразата - и в липса на елементарна рационална критичност и разбиране.

В този смисъл е и леко комично, когато на партиите са запитани с кого биха се коалирали. Нито знаят с каква тежест ще са вътре, нито са чели програмата на опонентите си - просто, защото я няма. И въпреки това някои отговарят, посипвайки си главата с пепел впоследствие, разбира се, при нужда да правят коалиции именно с „невъзможния” партньор.