Граждани, нека изпратим великия  фокусник  Пантелей, който ще има голямата чест да играе в  Париж. Такива пъстри афиши обагрили софийската чершия в началото на миналия век. На уречения ден улицата за гарата се изпълнила с народ. Стотици махали с ръце и хвърляли люляк към файтона, на който, облечен в безупречен бял костюм, седял въпросния Пантелей.

От време на време той ставал, елегантно свалял,  точно толкова блестящия си бял цилиндър  и  леко   се покланял.  Ученички  подвиквали радостно, госпожици въздишали тежко. На гарата разбира се и имало оркестър. Артистът  помахал от прозореца, а парата от локомотива  очертала пътя му. Към Париж. 

Изпращачите също помахали след него и вдъхновени  тръгнали по делата си. Така   те не успели да видят, че същия този  велик фокусник, слязал още на Драмоган или друга някоя съседна  гара и се скрил в къщата на стар свой  набор от казармата.  Там  той се отдал на прилично, анонимно  черпане и сладки приказки, но не забравял от време навреме да праща  на хората си в София  депеши от рода: „Грандиозен успех на  фокустника Пантелеймон в Париж“ или „ Принцеси  вечерят с господин ...“ и т.н. Те ги разнасяли по редакциите, които срещу заплащане ги отпечатвали на първите си  страници.  

Последната от тях гласяла: „Да излезем да посрещнем великия Пантелеймон, който най-после, след грандиозния си успех в чужбина,  се завръща при нас“.

Гарата пак почерняла от народ, пак файтони,  цветя и музика, а за първото представление на величието след „гастрола във Франция“ билетите били разграбени за часове. 

Истории с подобен сюжет сме чували и  по-късно, та до днес. Чели сме бомбднични заглавия от рода: „Лондон в краката на поп иконата Х. „ или „Рим припадна пред таланта на Y.“

Разбира се, съвестните хроникьори,  подписали се под тези шедьоври,  пропускат факта, че въпросните събития са се провеждали в скромен  ресторант, а гостите са  били не повече от двеста измъчени от носталгия нашенци.

Започваме с тази весела история от средата на миналия век, за  да я противопоставим на друга, която тези дни се случи пред очите ни.
Че българин участва във „Зелената книга“ се знаеше отдавна. Че лентата  взема наградата „Оскар“ на Американската академия за филмово изкуство, каза преди ден самата Джулия Робъртс.  Че като участник в  филма- победител  Димитър Маринов се разходи по зеления килим и се качи на най-скъпата сцена в световното кино,  видяхме всички.  Добавям, че и развя националния трикольор, жест, с който искаше да напомни за родината си. Не знам как са погледнали на него по света, но  за мнозина у нас той,  а и цялата еуфория  около „Оскарите“ и Димитър Маринов  ,породи повече злоба, отколкото  предполагаемото приятно чувство.

В социалните мрежи  някои „коментатори“ стигнаха  твърде далеч. Те направо  отрекоха правото на Маринов  да се нарича  българин. 
„Избягал е и няма нищо общо с България. Да дойде тук на нашите заплати, тогава ще го видим какъв родолюбец  е , отсякоха .“

Но това бе само началото. После под тежките удари на  отрицателните попадна и  ролята му във филма:  Малка била- само тридесет секунди или една минута,  нямала нито  една реплика,  при това героят му бил руски цигулар. Тогава за какъв „Оскар“ става дума.

Статуетката е за режисьора, за продуцента, а нашият няма право дори да я пипне, громят го критикарите. Под канонадата попадна дори и споменатото флагче. Да го развяваш   е признак за малоченност,  констатираха те.

Ще излезе, че отново колкото е по- видим е успеха, толкова толкова по- страстно, завистта иска да го омаловажи и унищожи, а желаещите да  мятат кал по него се множат. Примери много:  Стоичков, Григор Димитров,  Георги Господинов, един от по –младите писатели,  който успя да прескочи с книгите си отвъд  Драгоман.

Димитър Маринов  не е Махершала Али, колегата му, изпълнител на една от главните  роли  във филма и получил  „Оскар“ за нея, но също е част от този наградена „Зелената книга.  За да е там благословията  си е дали много хора,  между които може би и продуцента Стивън  Спилбърг.  Това е признание и утеха за всичко, което и преживял по нелекия си път.  Кой  знае защо, по нашенски,  някой  решиха, че и той е измислен, а биографията му  доста разкрасена.

В края на това писание не искаме да се връщаме към  българския казан  в ада,  в който нямало дяволи пазачи,  защото  обитателите му, вършели тяхната  работа.  Искаме да забравим вече тази легенда  Но не става. Защото тя  всеки ден ни напомня за себе си. А може би  е  по-добре че Маринов не взе  „Оскар“. Знае ли се, на колко парчета щяха да го разкъсат тогава.

Исак ГОЗЕВ