Когато управлението започне да губи контрол върху реалните кризи, обикновено идва ред на показните акции. Стар политически рефлекс – вместо решения, зрелища. Вместо отговори за растящото напрежение, шумни полицейски операции.
И колкото по-тежки стават скандалите около властта, толкова по-демонстративни стават арестите. Защото в политиката паниката често се маскира като „борба за справедливост“.
Точно това усещане остави акцията срещу кмета на Кърджали и зам.-председател на ДПС Ерол Мюмюн. Не заради самия факт на проверка – никой не стои над закона. А заради начина, времето и обстоятелствата, при които беше проведена. Навръх Курбан Байрам. С демонстративно извеждане от полиция. С обиски в кабинета. С медийно отразяване, сякаш става дума за разбита престъпна група, а не за човек, който дори не е обвиняем, а в крайна сметка е и пуснат на свобода след това.
Именно тук започват въпросите. Защото арестът не е пиар декор. Той е най-тежката форма на процесуална принуда. Законът е пределно ясен – подобна мярка се прилага при реална опасност от укриване, извършване на престъпление или възпрепятстване на разследването. Нищо подобно не беше показано публично. Напротив – дори самият вътрешен министър Иван Демерджиев даде да се разбере, че тепърва се „събират данни“ около обществена поръчка.
Тоест държавата първо арестува, а после започва да търси дали изобщо има престъпление.
Това вече не прилича на увереност на институциите. Прилича на демонстрация. И то политическа.
Особено когато на фона на тази акция друг скандал заплашва да взриви общественото недоволство – този във Варна. Там напрежението не е породено от съмнения или политически интерпретации, а от лавина от информация за незаконно строителство, презастрояване и разрешения, дадени по времето на управлението на Благомир Коцев от ПП-ДБ. Градът буквално кипи от въпроси как е било възможно да се стигне до цял нелегален комплекс от десетки сгради след незаконна сеч и при риск за околната среда. Но докато срещу Мюмюн се организира показна акция, по варненския казус няма белезници, няма извеждания, няма шумни брифинги.
Именно този контраст превръща случилото се в политически проблем. Защото когато държавата демонстрира свръхактивност към едни и необяснима пасивност към други, неизбежно възниква съмнението, че институциите се използват избирателно. А избирателното правосъдие е най-бързият начин да унищожиш доверието в самата идея за справедливост.
Още по-опасно е, когато подобни акции започнат да изглеждат като инструмент за пренареждане на политическия дневен ред. В момент, в който общественото внимание е насочено към скандалите около управлението на Варна и кмета от ПП-ДБ Благомир Коцев, внезапно цялата държава започва да говори за арест на кмет от ДПС. Темата се измества. Общественият фокус се пренарежда. А МВР шефът Иван Демерджиев печели най-ценното в кризисен момент – време, за да вдигне пушилка и да отвлече вниманието от аферата, в която до ушите е затънал знаковият кадър на ПП-ДБ Коцев.
Това е и класическата схема на кризисния пиар за начинаещи. Когато не можеш да овладееш скандала, произвеждаш по-голям. Когато общественото недоволство расте, показваш сила. Когато рейтингът се пропуква, пускаш сирените и камерите. Проблемът е, че подобна стратегия работи кратко. След първоначалния шум остават фактите. А фактите в случая пораждат повече въпроси, отколкото отговори.
Защо се действа толкова показно при липса на обвинение? Защо арестът се случва точно на религиозен празник? Защо институциите изглеждат безкомпромисни в единия случай и почти невидими в другия? И най-вече – защо държавата започва все по-често да прилича на сцена, на която полицията играе роля в политически спектакъл?
Защото когато властта започне да използва арестите като комуникационна стратегия, границата между правосъдие и пропаганда става опасно тънка. А държава, която разчита повече на показността, отколкото на доказателствата, неизбежно стига до момента, в който обществото престава да вярва и на едното, и на другото.
И тогава остава само старото правило – когато няма хляб, управляващите пускат зрелищата.
