"Спомен, неизлечим. Беше 87-88-ма година.

Бях в детската градина. Редовно ни извеждаха в парк "Горубсо", до езерцето. Веднъж дори паднах в него, но това е друга тема.

Беше началото на лятото. Жега.

Учителките ни бяха съблекли по гащи.

По алеята крачеха двама войници от поделението наблизо. Изпънати, високи…

Бях пленен от петолъчката, която носиха.

- Батко, може ли значката?! - попитах.

- Не, ще имам проблеми, ако я няма - отговори единият.

Другият клекна и лицето му се озова в моето.

-Защо я искаш? - попита.

-Искам да съм като вас - отговорих.

Смях избухна. Не спряха да се тресат. Изглеждаха като недостижими сгради.

Усмихваха се продължително, напук на сериозните им физиономии отпреди малко.

- Ще станеш, още няколко години, не се кахъри - ми отговори единият.

- Ама аз искам петолъчката - казах тихо.

- Е, добре. Дай му я - изрече единият.

- Чака ме карцер, ако не се върна с нея - отговори другият.

- Аз ще се оправям - последва.

Тогава по-високият войник свали шапката си. Свали петолъчката и ми я подари" - този спомен споделя Самуил Крумов от 24rodopi.com в коментар на тема "Спомен за една петолъчка и за една армия".

И допълва:

"Турих я на гащите си. Започнах да марширувам и цялата детска градина бе зад мен.

Двамата войници се смееха от радост.

Козирувахме на учителките и те ни ръкопляскаха.

"Това е бъдещата армия!", казваха.

***

Армия вече няма. И звездата някой от по-големите ми я взе…".

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук