"Сега, когато сме изправени пред перспективата за нов глобален конфликт, е ред на всички останали да кажат "Не от наше име", пише Сохраб Ахмари за The American Conservative, предава Гласове.

Ахмари е основател и редактор на списание Compact, сътрудник на The American Conservative и гостуващ сътрудник на Veritas Center for Ethics in Public Life към Францисканския университет. Ето какво гласи неговият коментар:

На 15 февруари 2003 г. 14 милиона души заляха улиците на 800 града по целия свят, за да се противопоставят на водената от САЩ инвазия в Ирак. Това беше превантивен отговор на превантивната война, започната от администрацията на Буш, и според Книгата на рекордите на Гинес това беше най-големият протест в човешката история. И все пак протестът от 2003 г. също бе нещо като лебедова песен: движението, което го породи, вече почти не съществува – а именно антивоенната левица. 

Две десетилетия по-късно, когато американските ястреби настояват за безмилостна ескалация срещу ядрена Русия и докато европейските лидери неотменно следват линията на Вашингтон, няма голямо движение на левицата за канализиране на несъгласието.

Нито има командни антивоенни фигури, сравними по ръст с архиепископ Дезмънд Туту и ​​лейбъристкия депутат Тони Бен, който говори за движението през 2003 г. Старите антивоенни групи, като коалицията ANSWER, или мълчат, или водят борба да бъдат чути. 

Около две дузини прогресисти в Камарата на представителите в понеделник призоваха за дипломация, но антивоенните левичари, които защитаваха хора като сенатор Бърни Сандърс и The Squad, със сигурност трябва да бъдат разочаровани, тъй като малцината избрани социалисти на Капитолийския хълм послушно гласуваха с „Да“ за поредица от огромни пакети от военна помощ за Украйна.

Атмосферата на провоенно съгласие след 11 септември се завърна – само че вместо сърдитите „майки за сигурност“, тя се налага от иронични братя с украински знамена и местоимения в техните биографии. Както отбелязах в друг текст тук, скоро след инвазията на Русия в Украйна, същите опростени морални бинарности, които бяха използвани, за да се изисква преклонение пред Covid режима, бяха прехвърлени във войната. 

Изведнъж прогресивните, които трябваше да бъдат постнационалисти, се превърнаха в най-пламенните националисти, готови да игнорират дори най-неприятните аспекти на украинския национализъм. Междувременно уличната театралност, която преди беше отличителен белег на лявата антивоенна агитация, сега се използва за насърчаване на забранени за полети зони (т.е. Трета световна война). 

Винаги ли левичарите са били толкова безкритични към претенциите на НАТО и военно-промишления комплекс?

Беше ли една голяма халюцинация ерата след 11 септември?

Какво се промени?

Отговорът на защитниците на прогресивното статукво е, че няма никаква промяна. Левицата беше права да се противопостави на неоправданите войни на Америка след 11 септември, точно както е правилно да се противопостави на агресивната война на Русия днес. Sancta simplicitas! (Свещена простота!)

Но това е болезнено глупаво. Един прогресивен може да осъди нахлуването на Кремъл в Украйна, без да се съгласи с отговора на „всичко, но не и войски“, приет от ястребите във Вашингтон и Лондон. И все пак това е точно това, за което много отляво са се подписали.

Наводняване на Европа с оръжия, борба с Москва до последния украинец, обмисляне на нова безкрайна война, фантазиране за нанасяне на „стратегическо поражение“ на руснаците, потенциално с цената на ядрена размяна – всичко това противоречи на прогресивния принцип, ако антиимпериализмът и антимилитаризмът остават все още прогресивни принципи. Истинският отговор се крие другаде. 

Открояват се три обяснителни фактора: 

Първият е променливият характер на американския и западния начин на война. Както Самуел Мойн от Юридическия факултет на Йейл документира в своята просветляваща книга "Humane", публикувана миналата година, именно чрез стремежа си да вкарат войната в обхвата на либералните норми, Съединените щати с чиста съвест направиха възможно воденето на повече войни.

Към този факт можем да добавим преминаването към прокси войни, водени от чуждестранни съюзници и наемници, а не от „нашите момчета (и момичета)“. Това премахна вътрешното жило на въоръжения конфликт – отново, правейки по-лесно от всякога призоваването за ескалация, без да се чувства излишно безпокойство от мисълта за нечисти ръце. 

Второ, има завладяване на американския апарат за сигурност от страна на културните прогресисти (заедно с повечето други елитни институции). Вярно е, че бизнес елитът на американската империя е бил „буден“ от много дълго време – тоест винаги е отразявал либералните културни предпочитания на американските елити, както брилянтно твърди писателят Ривър Пейдж.

Все пак има нещо наистина ново в настоящия момент, когато ЦРУ публикува видеоклипове за набиране на персонал, насочени към междурасови общности, с привкус на латиноамериканска политика за оплаквания и тревожни разстройства, носени като значки на честта. Контракултурата от миналото напълно доминираше над културата, но това имаше цена - цената за ангажиментите на старото ляво. Поемате Пентагона и притежавате нещо; това означава, че го управлявате, а управлението му означава да водите война. И срещу кого воювате?

Тук стигаме до третия фактор: определянето на незападните сили като Русия и Китай за реакционни сили, които трябва да бъдат унищожени от САЩ и Запада. 

Каквото и да е останало от цинизма на виетнамската левица относно тъмните подводни течения на американската мощ по отношение на незападния свят, вече го няма. Светът „навън“ е поразен от аватари на патриархата и репресиите, които налагат скромност на жените, ограничават репродуктивната свобода и ограничават представителството на LGBTQ. Подобни елементи се възраждат у дома.

Прогресивните са изправени пред една-единствена бойна линия: Днепър, вливащ се в Потомак, и чужди и вътрешни врагове, които се размиват един в друг. Срещу тези войнствени и апокалиптични тенденции, от нас останалите, включително остатъците от старото ляво, зависи да се противопоставим на логиката на тоталната идеологическа война и конфликти, водени за напредък на опростенчески морални двойствености. 

Правейки това, можем да приемем един от големите лозунги на протеста от 2003 г.: „Не от наше име“.

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук