Някога, много отдавна, в онези наивни първи демократични години на демокрацията в България, бяхме стопроцентово убедени, че Европа и всичи евроструктури означават само едно – свобода, справедливост, просперитет, законност, еднакви шансове за всички максимално да развиват способностите си.

Нали помните какъв беше националният ни идеал тогава, през 90-те – да влезем колкото се може по-бързо в тази Обетована земя. Да, и тогава много се карахме. Но винаги спорихме за миналото и никога за бъдещето, пише журналистът Петър Волгин.

Главните различия между БСП и СДС – двете основни политически партии през 90-те – беше в отношението им към миналото. Големите спорове бяха за ставалото преди и след 1944, за характеристиките на управленията преди и след тази дата.

Докато за бъдещето имаше пълен консенсус дори и между най-яростните политически противници – искахме да сме част от ЕС и НАТО. И ако по отношение на Северноатлантическия пакт все пак имаше някакви разногласия, по темата за Евросъюза /почти/ всички бяхме твърдо ЗА.Така разсъждаваха не само политиците, но и най-обикновените граждани. Защото ЕС беше символът на абсолютното добро.

Посолството на Украйна с грозна атака срещу шефката на СЕМ Соня Момчилова

Само че ситуацията днес няма нищо общо с онези романтични надежди. В продължение на години, бавно и полека, ЕС се превръща в онази система, срещу която много хора негодуваха във времената преди 1989 г. Ще се спра на медиите, защото тяхното състояние най-добре показва дали в една държава или в една организации от държави има свобода или има имитация на свобода.

Струва ми се, че пребиваваме по-скоро във втората хипотеза, но сега няма да говоря за субективни усещания, а за факти.

На 16 септември 2022 г. Европейската комисия прие Европейски акт за свободата на медиите. Ще го кажа директно - това е един много опасен документ. Ако той се превърне в закон, а именно това е стремежът на неговите създатели, това ще означава край на медийната свобода в границите на Евросъюза. Този документ е опасен не защото в него /почти/ няма нищо заплашително. Тук думичката „почти“ е изключително важна, но за тази важност след малко.

Европейският акт за свободата на медиите е пълен с красиви пожелания. В него са говори за необходимостта от мерки срещу политическа намеса в медиите. Става дума за независимостта и стабилното финансиране на обществените медии. Поставя се акцент върху допълнителното осветляване на медийната собственост и необходимостта от ясни правила при разпределянето на държавната реклама.

Малко прилича това на официалните документи от времето преди 1989 г. Всички те бяха посветени на добруването на обикновените хора и на мерките, които ще бъдат взети за допълнителното подобряване на живота им. Само че това беше само фасадата, зад която се криеха съвсем други намерения.

Същото е и с Европейския акт за свободата на медиите. Фасадата е чудесна, но истинската същност е плашеща. И още едно по-актуално сравнение можем да направим.

Този акт удивително прилича на Истанбулската конвенция. Тя, на пръв поглед, е чудесен документ, защото ни обещава, че ще ни помогне да се преборим с домашното насилие. Всички сме съгласни, че насилие в семейството не бива да има, нали?

Само че истинската цел на Истанбулската конвенция е съвсем друга – да вкара в обществото джендър идеологията, да накара хората да повярват, че има не два, а 22 или 222 пола, че децата имат пълното право да доносничат срещу родителите си, че проблемите в семейството трябва да бъдат решавани не от съответните съдебни органи, а от овластени „правилни“ неправителствени организации.

Само че това ще го разберете, ако прочетете внимателно Истанбулската конвенция и се абстрахирате от красивите пожелания. Същото е и с Европейския акт за свободата на медиите. Като го прочетете внимателно и изслушате допълнителните обяснения на неговите създатели, ще ви се изправят косите.

Особено внимателно трябва да слушате заместник-председателката на Еврокомисията по въпросите на ценностите и прозрачността Вера Йоурова, която е основният вдъхновител и промоутър на въпросния документ. За нейната позиция ще стане дума по-късно.

Преди малко ви казах, че в Европейския акт за свободата на медиите няма /почти/ нищо заплашително. Е, сега ще обясна подробно думичката „почти“. Става дума за лъжицата катран в кацата с мед. И този катран си има име. Нарича се Европейски съвет за медийни услуги.

Според брюкселския Новоговор, активно застъпен и в разглеждания документ, този съвет „ще насърчава ефективното и последователно прилагане на правната уредба на ЕС в областта на медиите, като подпомага Комисията в изготвянето по-специално чрез насоки по медийни регулаторни въпроси. Той ще може също така да издава становища относно национални мерки и решения, засягащи медийните пазари и концентрацията в тях“.

Простичко казано, става дума за Общоевропейски, наднационален СЕМ, който ще има последната дума по всички медийни казуси на територията на всяка държава членка на ЕС.

Всъщност истинската функция на този борд си е написана в самия Медиен акт и звучи така – „Комитетът също така ще координира националните регулаторни мерки по отношение на медии извън ЕС, които представляват риск за обществената сигурност, като гаранция, че тези медии не заобикалят приложимите в ЕС правила.“

Той също така следи за „спазването от страна на големите онлайн платформи на инициативите за саморегулиране, например Кодекса на ЕС за поведение във връзка с дезинформацията.“

Разбирате ли за какво става дума? За най-банална цензура. Ако общеовропейският СЕМ прецени, че някоя медиа или онлайн платформа, базирана в държава нечлен на ЕС – това може да бъде САЩ, Израел, Китай, Русия – разпространява дезинформация, излъчването на въпросната медиа или онлайн платформа просто ще бъде прекратена на територията на ЕС. То и няма нужда се си представяте някакви неща в бъдеще.

Още преди да е създаден какъвто и да било общоевропейски СЕМ, ЕС забрани руските новинарски канали на територията на държавите членки. Е, в бъдеще забраните още по-лесни ще станат. И най-важното, ще бъдат опаковани в такива красиви наименования като Европейски акт за свободата на медиите.

Всъщност никога или почти никога назад в историята органите на цензурата, а този документ е предпоставка за установяване на цензура в чист вид, не са носили стресиращи заглавия. В Съветския съюз, например, учреждението, което е натоварено с всевъзможни цензорски функции, се нарича ГЛАВЛИТ – Главно управление на литературата и издателствата. Направо интелектуално си звучи.

Когато се създават първите съдилища на Инквизицята, а това става най-напред в края на ХII век във Франция, тяхната поява също е обяснена с много благородните мотиви за опазване чистотата на Христова вяра и борба с всевъзможните отклонения от нея.

Днешните институции на цензурата също се създават с благородни мотиви. Най-благородният от тях е борбата с дезинформацията.

Нямате представа колко официални документи, кръгли маси, семинари и дискусии са посветили безбройните евроинституции на този проблем. Човек може да реши, че борбата с дезинформацията е като слънцето и въздуха за всяко европейско същество. А всъщност става дума за нещо съвършено просто.

Под „дезинформация“ официалните брюкселски структури имат предвид всяка новина и всяко мнение, което не се вписва в официозната евроатлантическа доктрина.

Според брюкселските чиновници разпространители на дезинформация са всички, които поставят интересите на страната си над указанията, които идват от евроатлантическите структури. Тези, които отстояват националните специфики на държавите си, а не призовават всички да се претопим в котела на глобалното безличие.

Опасни дезинформатори са и онези, които не се подчиняват на предписанията, залегнали във вече официализираната идеология на ЛГБТ и последният да затвори вратата. Всеки, който не крещи сутрин, обед и вечер „Слава Украине“ е дезинформатор.

Всеки, който не се обяснява в любов на Зеленски, е дезинформатор. Всеки, който не ругае Русия от зори до мрак, е дезинформатор.

Има едно много просто правило, засягащо свободата. Колкото повече закони и правила създавате, за да я пазите, толкова повече тя намалява. На пръв поглед изглежда абсурдно това заключение, но точно такава е реалността. Законите за свободата на медиите, без значение дали ги приема една европейска държава или са създадени от висшите евроструктури нямат за цел да увеличават свободата. Тяхната свръхзадача е да я ограничават.

Пред очите ни ЕС и безбройните му структури се превръщат в един нов глобален цензор, който ще се стреми да ограничава както свободата на традиционните електронни медии, така и действията на онлайн платформите. А това е особено опасно.

Защото сега хората, които не са доволни от продукцията на телевизионните канали и радиостанциите, могат да се обърнат към множество алтернативни източници на информация – подкасти, ютуб канали – които не са под контрола нито на държавата, нито на мастити медийни магнати.

Е, сега началници в НС искат да поставят и тези платформи под контрол. Вера Йоурова вече заплаши Илон Мъск, че ще има санкции, ако Туитър не се съобразява с правилата на ЕС.

А правилата всички ги знаем – те наказват всеки, чиито мнения се различават от Генералната евроатлантическа линия. В края на май Туитър се отказа да изпълнява предписанията на Кодекса за действия на ЕС за борба с дезинформацията.

Този Кодекс беше създаден през 2018 г. пак по предложение на Йоурова, която тогава беше еврокомисар по правосъдието. Тогавашното ръководство на Туитър, заедно с шефовете на Гугъл и Фейсбук моментално го подписаха. А днес Илон Мъск отказва да се съобразява с поредната евробюрократщина.

По този повод Йоурова каза, че Мъск е избрал конфронтацията. А самато Йоурова открито си признава, че се чувствала все по-неудобно в Туитър, заради руската дезинформация. Явно няма нищо против останалата дезинформация – украинската и американската например. Тя критикува и съкращенията, които Мъск направи в Туитър, след като купи платформата.

Ама да не си помислите, че Йоурова се е загрижила за съдбата на останалите без работа служители и техните семейства. Никак даже не я интересува това. Тя си признава, че е недоволна от съкращенията, защото така нямало да има достатъчно хора в Туитър, които да се борят с руската пропаганда.

Госпожа Йоурова обича да се позовава на опита си като дете в управляваната от комунистите Чехословакия. Обича да разказва как като малка заедно с родителите си е слушала забранената „Свободна Европа“. Аз пък си спомням как тогавашната власт обясняваше, че „Свободна Европа“ и други подобни иформационни канали не са медии, а средства на западната пропаганда.

Каква е разликата между оправданията на тогавашната комунистическа власт и днешната евроатлантическа власт!?

Днес Йоурова обяснява, че били направили някакви суперсериозни анализи, които показали, че руските новинарски телевизии не били медии, а пропагандни инструменти. И поради тази причина Брюксел ги забранил. Виждате как едни и същи аргументи се използват и преди и след 1989 г.

Разликата е само в конкретиката, иначе принципът остава непроменен. Властта – и националната и наднационалната - иска да забрани медиите, които изразяват мнения, различни от официозното.

Източник: epicenter.bg

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук