Поетът Матей Стоянов на 72: Боядисаха ми косата, за да изглеждам млад в “Иван и Александра”

<strong>Матей Стоянов е роден на 29 януари 1940 г. в Бургас. След като завършва българска филология в СУ &bdquo;Кл. Охридски&rdquo;, той сменя доста работни места. Започва като редактор във &ldquo;Външни новини&rdquo; в БНР, след това е журналист в &ldquo;София прес&rdquo;, преминава през издателство &ldquo;Народна младеж&rdquo;, за да стигне и до в. &ldquo;Народна младеж&rdquo;. Междувременно работи две години като редактор в Студия за игрални филми. Отново се връща в &ldquo;София прес&rdquo;, където завежда културния отдел на вестник &ldquo;София нюз&rdquo;, а след това е главен редактор на комиксовото издание &ldquo;Дъга&rdquo;. Около десетина години е в елитното сп. &ldquo;София&rdquo;, както и във в. &ldquo;Столица&rdquo;. <br /> </strong><br /> <em>Две години завежда културния отдел на община &ldquo;Лозенец&rdquo;, за да завърши кариерата си като генерален директор на &ldquo;Български циркове&rdquo;. Пенсионира се през 2001 г. Чувството му за хумор го е съхранило, за да издаде пет стихосбирки, а неотдавна и романа, в 5 тома засега, &ldquo;Ники Франсето и Алес Гут&rdquo;. <br /> <br /> </em><strong>Известен сте като поет и прозаик, но наистина ли на младини сте пели в &bdquo;Стакато&rdquo;?</strong><br /> - В началото на 60-те години на миналия век започнах да пея първо със студентския оркестър на Софийския университет, изнасяхме концерти в Русе, Пловдив, Варна. Срещнах обаче случайно Развигор Попов, който ме покани в &ldquo;Стакато&rdquo;, нали бях вече някаква локална звезда. Със &ldquo;Стакато&rdquo; вече имахме повече и по-сериозни изяви, дори бяхме на турнета в Югославия, Белгия... От солистите най-известна беше тогава Грета Ганчева, беше и Михаил Манолов, имаше и един студент от Камбоджа, Гдомби Тан, който беше много харесван. А аз накрая приключих с &ldquo;Метроном&rdquo; &ndash; там пееше пък Йордан Марчинков. Това е в общи линии моята певческа кариера. По това време направих и две песни, които станаха популярни, в 9/8 такт &ndash; изведнъж станаха много модерни неравноделните ритми. Сега са забравени.<br /> <strong><br /> А били ли сте подгряващ на концертите на Лили Иванова, както твърдят ваши приятели?<br /> </strong>- Мисля, че не. Поне не си спомням. Но не е съвсем невъзможно. Аз познавах тогава нейния приятел Здравко Радоев, били сме в една компания, но тя беше в Румъния известно време, а след като се върна от там, вече тръгна бурно кариерата й. <br /> <strong><br /> Но и във филма &ldquo;Иван и Александра&rdquo; сте пели...<br /> </strong>- А, това е много късно, аз отдавна бях забравил, че съм пял някога на сцена, но режисьорът Иван Ничев, с когото сме израснали заедно и се знаем още от времето, когато старата софийска махала беше жива. Той искаше точно тази &ldquo;махленска&rdquo; атмосфера да предаде и затова ме покани като консултант във филма. Трябваше да обяснявам някои типични махленски ритуали, как ставаха запознанствата между момче и момиче, танците, жестове, маниери, лафове, такива неща. В процеса на работа той ме разпита подробно за танцовите забави и стана дума, че съм бил певец. Естествено някак си ме попита дали не мога да изпея нещо, аз се колебаех. Но тъй като директорът на продукцията ми каза, че ще взема по-голям хонорар като изпълнител, отколкото като консултант, се съгласих да пея. А това беше, доколкото си спомням, втората половина на 80-те години, тъй като, за да изглеждам по-млад, ми боядисаха косата. Това, което остава по-трайно от моите занимания с музика, са текстовете за песни. И досега продължава. Струва ми се, че последната песен по мой текст е &ldquo;Все така&rdquo; в изпълнение на дуета Мариана Попова и Орлин Горанов, както и един шлагер на Белослава &ndash; &ldquo;Всяка година по същото време&rdquo;. Но имам още готови текстове. Участвам всяка година в &ldquo;Златният кос&rdquo;.<br /> <strong><br /> Вашата страст към музиката откъде тръгва?<br /> </strong>- Бях си музикален, не пеех фалшиво, още в началния курс в училище като имаше нещо за пеене, ме викаха мен. Не съм имал обаче някакви особени амбиции, това, което истински и винаги ме е привличало, е литературата. Но покрай това мое увлечение по музиката аз се превърнах в певеца на махалата, която се отъждествяваше с градината на ул. &rdquo;Солунска&rdquo;, &ldquo;Патриарха&rdquo;, &ldquo;Витошка&rdquo;, &ldquo;Раковска&rdquo;, &ldquo;Одрин&rdquo;, това много старо софийско каре... Тогава нямаше много заведения, където да се събираме, струпвахме се около някой ъгъл, подрънквахме си с китарите и аз пеех песнички, които бяха модерни. Всъщност пеехме американски песни на италиански. За да нямаме проблеми. Такова беше времето. В един момент вече трябваше да ходя в казармата и възникна проблемът кой ще ни пее сега. Случайно бях чух фалцета на Боян Иванов, много го харесах как пее и го посочих за мой заместник. Като се върнах в отпуск, Боян беше вече звезда. Не само в махалата ни. За дебюта си като певец, който беше в ресторанта на ЦУМ, обаче нямаше костюм и се наложи да пее с фрака на баща си, който беше също музикант. Мил спомен.<br /> <strong><br /> А как един поет като вас става генерален директор на държавните циркове?<br /> </strong>- Беше наистина авантюра, не беше за мен това, но аз съм любопитен по природа. Без да съм много решителен и кой знае какъв юнак, но ме блазнят такива ситуации, в които мога да попадна в непозната среда, да науча нещо. Това ме примами. Покани ме режисьорът Николай Поляков, който тогава беше зам.-министър на културата, а познанството ни е от студентските години. Той беше изпаднал в заблудата, че имам някакви управленски умения, и ме покани. Приех и се помъчих да запазя това, което беше останало от цирковата база, която вече почти беше разграбена. Опитах се, но явно нещата са били предопределени, защото след като напуснах, в разстояние на 2 месеца половината земя беше разпродадена. Проклятието на цирковата база беше съседството й с пазара &ldquo;Илиянци&rdquo;. Вече имаше много сериозни апетити от страна на гангстерски групировки. Аз всъщност заварих като наемател самия Иво Карамански, той ползваше някои наши помещения за складове. Мисля, че той много обичаше музиката и това му изяде главата. <br /> <strong><br /> Имате име на софийски бохем. Сега остана ли нещо от миналото у вас?<br /> </strong>- Моята теория е, че бохемството не е някаква човешка нагласа, а то задължава. Винаги съм давал за пример бохемската компания на скулптора Кирил Шиваров, който много обичал да си пие с приятели в &ldquo;Дивите петли&rdquo;. Знаете, че от 1928 г. Шиваров живее в София и от този период са много от най-известните му творби, ще спомена само статуите на братя Евлоги и Христо Георгиеви пред Софийския университет. И забележете, скулпторът бохем умира през 1938 г., но - по време на работа. Всяка Коледа обаче неговата компания наемала шейна за безпризорните деца, с която ги разхождали из града, водели ги в сладкарници, черпили ги, за да им създадат празнично настроение. Никой не ги карал. Не било кампанийност, просто са изпитвали радост да помогнат. Бохемите не са паразити, а са творци. Истинският бохем създава нещо, а когато се весели &ndash; също твори. Самото общуване е вид творчество. Аз имам такива образци, че никога не бих се нарекъл бохем. Е, аз, разбира се, пак си пия червено вино, като се събера с приятели, намираме все още някакви оазиси, стари софийски кръчмета, които напомнят махленските от миналото.<br /> <br /> <strong>Звучите ми носталгично?<br /> </strong>- Сложно е. В повечето случаи, когато човек изпитва носталгия, това е жалба по младостта, по неговите будни сетива. А иначе нямам носталгия, защото познавам доста добре и отрицателните страни на близкото ни минало. Но ми липсва софийската махала &ndash; покрай миграцията в самия град много хора от централните софийски махали се преселиха в комплексите и се загубиха там. В края на краищата е много трудно да се създадат нови познанства, изживявания, които да са пропити от стари спомени. Старата софийска махала си имаше и свой морал, по-големият винаги пазеше по-малките, поучаваше ги, което вече постепенно отпадна. <br /> <strong><br /> А вашето семейство как е днес?<br /> </strong>- Съпругата ми почина преди 5 г., за жалост, беше много качествен и благороден човек. Имам дъщеря Елица, която е художник, справя се, разбираме се много добре. И понеже и тя е израснала в тази махала край небезизвестните на софиянци петте кюшета, малките, от време на време си разказваме и припомняме случки и наши си историйки като ветерани. Много приятно си изкарваме.<br /> <strong><br /> Вярно ли е, че баща ви се е познавал с Христо Смирненски?<br /> </strong>- Да-да. Баща ми Асен Стоянов също е писал някакви стихчета навремето. Имаше доста интересни спомени с него, въпреки че Смирненски е бил един випуск по-голям от него във Военното училище, което са завършили. Дори двамата в тоалетната на училището са писали разни стихчета, нещо като протест срещу военщината, за което са си изпатили.<br /> <br /> <strong>За какво ви трябва време?<br /> </strong>- Просто съм решил да довърша тази поредица, тази моя сага &ldquo;Ники Франсето и Алес Гут&rdquo;, ще продължавам, докато може. Не си поставям нито срокове, нито предел някакъв. Другото ми намерение пак е свързано с писане, с един сборник новели за някои интересни личности, които са по-скоро от ъндърграунда, една галерия от имена. Като примерно Кольо Караджата &ndash; имаше един актьор навремето, който висеше непрекъснато на &ldquo;Славейков&rdquo; и &ldquo;Витошка&rdquo; , човек с много интересна физиономия на индианец, знам доста негови истории, ще предизвикат интерес. И други такива безподобни... <br /> <br /> <span style="font-size: xx-small"><strong>Едно интервю на Елена КОЦЕВА </strong></span>