Нямам намерение да спра да бягам, казва маратонецът ветеран
<em>&nbsp;Преди повече от месец в София се проведе 30-ото юбилейно издание на &bdquo;Маратона на София&rdquo;, валиден за държавно първенство. Този маратон се &bdquo;завърна&rdquo; отново в София, след като през последните три години държавният шампионат се провеждаше в Каварна. Това завръщане беше много силно, тъй като в надпреварата взеха участие маратонци от Европа, Северна Америка и Африка. Дисциплините бяха 3 км, 6 км, 18 км и &bdquo;перлата в короната&rdquo; 42 195 м. </em><br /> <br /> <em>В тази гросмайсторска дисциплина при мъжете завършиха 121 състезатели, от които 41 чужденци от 14 страни. Чужденците бяха от Канада, Африка - Етиопия и Мароко, и Европа - по 7 от Германия и Гърция, 5 от Норвегия, 4 от Сърбия, 3 от Швеция, по 2 от Австрия, Англия и Молдова, по 1 от Испания и Македония. Класацията се прави по 4 възрастови категории: до 40 години, от 41 до 50 години, от 51 до 60 години и над 61 години. В последната група останаха 4 българи и 4 чужденци от Швеция и от Норвегия. Втори сред българите се класира Васил Николов от Димитровград. <br /> <br /> По този повод разговаряме с него.</em><br /> <br /> <strong>- Как оценявате тази своя победа, като се има предвид възрастта на групата, в която участвахте?</strong><br /> - Естествено е, че в тази &bdquo;патриаршеска&rdquo; категория броят на участниците е най-малък. За някои &bdquo;анализатори&rdquo; участието на такъв брой атлети ще им се стори камерно. Да, ако го сравняваме с маратони като Лондонския например, където имах честта да участвам през 2000 г. като единствения българин сред 30 000 участници. В Истанбулския &bdquo;Евразия&rdquo; маратон, единственият в света маратон на два континента, в който участвах през 2004 г., броят на участниците беше над 2000. В нашия Софийски маратон участниците са, както казах &ndash; камерни. Или заради скромния награден фонд, или поради други причини, но участниците наистина бяха много малко.<br /> <br /> <strong>- Едва ли за вас има значение броят на участниците?</strong><br /> - Да, за мене лично не е от значение броят на чужденците, нямам амбиции да покорявам Европа и света. Маратонското бягане е един жесток спорт, при който, за да бъде в подходяща форма един бегач, му трябват ежедневни ужасно изморителни тренировки. При тези тренировки най-много се натоварват ставите, сухожилията, мускулите. Или, най-общо казано - целият опорно-двигателен апарат. Лично аз имам вече зад гърба си над 80 000 пробягани километра! За тези многогодишни изнурителни тренировки се стига до мускулни разтежения, скъсване на мускулни влакна, шипове и травми от всякакво естество. Аз лично познавам не един или двама маратонци от моята група 61+, които безславно &bdquo;слязоха от сцената&rdquo;.<br /> <br /> <strong>- Заради годините или поради други причини?</strong><br /> - Не толкова заради напредналата си възраст, в състезанието имаше двама колеги набор 1939-и и даже родени през 1936-а година, а предимно по здравословни причини. При мене тази угроза висеше над главата ми като дамоклев меч бих казал поне от 20 години. През далечната 1989 г. реших да подобря рекорда на Хасковска област, който дотогава беше 100 км. Двама колеги бяха бягали от Бузлуджа до Димитровград и решението ми беше да се пробвам да подобря това постижение &ndash; изцяло на стадион, и то през нощта. Обадих се на предаването &bdquo;Добро утро&rdquo; на Емил Розов да го попитам проявява ли интерес телевизията от такова постижение. Той каза: &bdquo;О, разбира се, обадете се преди това и ще дойдем с екип&rdquo;. Да, ама не, както се казва. На последните тренировки преди старта ме заболя зверски дясното коляно и това постави опита ми за рекорд под въпрос. Изобщо не се обадих в телевизията и само това, че в местните медии беше вече обявено събитието, ме спря от отказване. <br /> <br /> <strong>- И какво, успяхте ли, или се провалихте?</strong><br /> - Само аз си знам как се добрах до финала, като за капак към 80-ия километър получих и разтежение на дясното ходило. Та искам да кажа, че още тогава, преди 24, та и повече години, имам проблеми с дясното коляно. Не бях го снимал на рентген, но съм 100 процента убеден, че още тогава съм имал шип. Даже сред колегите маратонци бях станал нарицателен с това мое коляно. Е, немалко от тях вече си отидоха от този свят, но аз все още бягам, и то сериозно.<br /> <br /> <strong>- И как с шип в коляното успяхте да се наредите на второ място в националния маратон? А и годините &ndash; 61+?</strong><br /> - Спасих се с един билков илач, който се казва брей за мазане и ми го препоръча народният лечител Димо Манолов - бай Димо, който е бил ученик на Джуна. Та с този брей за мазане си реших проблема с коляното още преди 4 години. От тогава до сега съм пробягал над 30 000 км без никакви проблеми. За съжаление, се появиха шипове и в петите ми, които са много по-упорити от тези в коляното. Години наред при ставане от сън се раздвижвах с няколко крачки и с изкривено от болка лице, докато шиповете &bdquo;си намерят място&rdquo;. Страдах години наред и се стигна дотам, че не смеех вече да бягам в маратоните, а само да поддържам някаква форма с крос-тренажор. И когато заставах на старта, изобщо нямах представа дали ще мога изобщо да пробягам няколко километра, камо ли целия маратон. При маратона 2009 г. заради проблемите с коленете пробягах само 20 км, а по време на маратона през 2012 г. заради адските болки в петите бягах на инжекции и хомеопатични болкоуспокояващи.<br /> <br /> <strong>- Но все пак успяхте да бягате в последните няколко маратона?</strong><br /> - Пак ми помогна рецептата на бай Димо. Лекувах се с брея дълго и упорито, защото кожата на петите е като гьон, не пропуска реагентите. Бреят обаче си свърши работата и вече мога да тренирам без проблеми. Доказах го с участието си в националния маратон. Аз самият съм удивен от постижението си. Резултатът, който постигнах в този маратон, надхвърли и най-смелите ми очаквания.<br /> <br /> <strong>- Значи продължавате с бягането?</strong><br /> - За мене бягането е не само начин на живот, то е моят живот. За мнозина такова едно занимание, хоби ако искате, го наречете, е чиста проба мазохизъм, скука и пр. За мене е едва ли не наркомания. При подобни &bdquo;монотонни&rdquo; занимания мозъкът произвежда ендорфини, мозъчни наркотици, 300 пъти по-силни от морфина! За много от хората заниманието изобщо със спорт от каквото и да е естество е бреме и им коства значителни усилия да се навият да спортуват някоя и друг минута. При мен е точно обратното. То идва отвътре. По-лесно е да го направиш, отколкото да не го направиш. Мнозина са ми казвали с възхищение: &bdquo;Блазе ти, имаш огромна воля!&rdquo;. Нищо подобно, ако имах воля, щях да спра да бягам. А аз нямам такива намерения.<br /> <br /> <strong>Тодорка НИКОЛОВА, Димитровград </strong><br />