Една приятелка ми разказа как подготвя рождения ден на десетгодишната си дъщеря. Не просто парти, а цяла поредица от събития, подаръци, преживявания и пътувания, започващи с внимателно режисиран момент: багажникът на семейния автомобил се отваря, а от него излитат балони и гълъби.
Коментирах, че това е прекалено за десети рожден ден.
„И аз така мисля“, отговори тя. „Но искам да има високи стандарти. Искам бъдещият ѝ приятел да трябва много да се постарае, ако иска да я впечатли.“
Няколко седмици по-рано студент ми разказа, че като тийнейджър проверявал фирмите на семейството си в китайския търговски регистър. Родителите му винаги твърдели, че са „средна класа“. Оказало се, че не са, и че нещата, които отказвали да му купят, не били заради липса на средства.
Преди години мой преподавател пък ни каза, че дава на сина си толкова малко джобни пари, че да стигат само за най-евтините неща. „За да не свиква твърде рано с удобствaтa“, обясни той.
Колега адвокат обобщи философията най-кратко: „Синът ми трябва да се научи да понася загуби и лишения. Дъщеря ми трябва да бъде принцеса.“
На пръв поглед това звучи старомодно и несправедливо. Но сред част от по-заможните китайски семейства подобна логика е изненадващо широко разпространена. Момчетата трябва да се научат да „ядат горчиво“ (吃苦) – да понасят трудности, разочарования и провали, защото предишните поколения са преживели точно това и смятат, че това е пътят към успеха.
При момичетата логиката е обратната. Ако едно момиче е достатъчно уважавано, достатъчно уверено в себе си и достатъчно свикнало с комфорт и внимание, то няма лесно да бъде впечатлено от скъпи подаръци, показност или празни романтични жестове.
Разбира се, подобни възгледи за възпитанието не са възникнали от нищото. Те са преплетени и с традиционни културни разбирания - както и с резултатите от ключови политики и промени, през които Китай премина през последните десетилетия.
Традиционно конфуцианската култура отдава огромно значение на семейните отношения, синовната почит и взаимните задължения между поколенията.
В продължение на векове синът е бил възприеман не само като наследник на фамилията, но и като бъдещата опора на родителите в старостта.
Именно поради това, по време на годините на политиката за едно дете (или политиката за контрол на раждаемостта), много семейства продължаваха да предпочитат момчета.
Това допринесе за един от най-големите демографски дисбаланси между мъже и жени в съвременния свят. Тази политика вече е в миналото, а властите се борят с неоптималната демографска картина чрез данъчни облекчения и други стимули.
В градските семейства с едно дете или две деца родителите инвестират безпрецедентни ресурси в образование, извънкласни занимания, частни уроци, спорт, музика и чужди езици. Детето вече не е просто наследник и опора на фамилията, а най-важният проект на семейството.
Не е необичайно трима, четирима или повече възрастни да концентрират времето, вниманието и финансовите си възможности върху едно единствено дете.
Подобни родителски философии са и продукт и на още един фактор - една от най-забележителните социални трансформации в съвременната история.
В рамките на едно поколение стотици милиони китайци излязоха от бедността и достигнаха нива на благосъстояние, които предишните поколения трудно биха могли да си представят.
Много от днешните предприемачи, собственици на фабрики и инвеститори са израснали в семейства с ограничени средства, без особени образователни възможности и с убеждението, че успехът идва само чрез упорит труд и готовност да „ядеш горчиво.“
Това създава предизвикателство, познато на богатите семейства по целия свят, но в Китай то се проявява в невиждан мащаб: въпросът за наследяването.
Поколението, което е създало богатството, често обяснява успеха си с лишения, дисциплина и устойчивост. Поколението, което трябва да го наследи, израства в съвсем различна среда.
Родители, които някога са работили непрестанно, за да изградят бизнес от нулата, днес имат наследници, които никога не са изпитвали подобни трудности.
На неотдавнашно събитие млада предприемачка разказа историята на успеха си - за 23тия й рожден ден баща ѝ подарил фабрика, и тя имала свобода да експериментира.
Икономическият възход на страната създаде други предизвикателства. Стотици милиони хора напуснаха родните си места, за да работят в големите градове.
Това създаде и поколението на т.нар. „оставени деца“, израснали при баби и дядовци, докато родителите им работят на хиляди километри разстояние. Тяхната реалност е по-различна.
В китайската многолюдна реалност остава фактор й ожесточената конкуренция за университети, работни места и бизнес възможности. Икономическият възход създаде огромно богатство, но не е намалил натиска за постижения.
Това противоречие помага да се разберат и на пръв поглед странните подходи към възпитанието.
Родителите искат децата им да се радват на удобствата, които самите те никога не са имали, но същевременно се страхуват, че прекаленият комфорт може да попречи на децата да развият качествата, благодарение на които семейството е успяло.
Така възниква постоянно напрежение между привилегията и устойчивостта, между комфорта и трудностите, между закрилата и подготовката за реалния свят - който пък непрекъснато променя дефиницията за успех.
Към всичко това се добавя и въпросът за пола. В продължение на десетилетия официалният идеал в Китай беше обобщен в лозунга, че „жените държат половината небе“.
В същото време традиционното предпочитание към синовете допринесе за споменатия значителен демографски дисбаланс между мъжете и жените, чиито последици се усещат и днес.
Също така, твърде успешните и образовани жени трудно намират съпруг - съществува фразата “има три типа хора, мъже, жени и жени с докторска степен” - така, че съществува й тенденция да се напомня на успешните жени да смъкнат изискванията си към бъдещ партньор.
На този фон все по-разпространеното сред част от заможните градски семейства убеждение, че дъщерите трябва да бъдат глезени, насърчавани и научени да имат високи изисквания към бъдещите си партньори, представлява любопитно отклонение от по-старите практики и показва колко бързо могат да се променят семейните ценности, когато обществото се променя още по-бързо.
В крайна сметка тези родителски стратегии разкриват не толкова отношението към момчетата и момичетата, колкото един по-дълбок въпрос: как да подготвиш децата си за свят на по-жестока от всякога конкуренция, когато никога няма да им се наложи да преживеят трудностите, които са изградили теб самия?
