Древните гърци, най-бъбривият народ на Античността, имали тази добрина спрямо идващите любопитни поколения: не само да пътуват и да попиват мъдростта на различните народи, но и да оставят увлекателни истории за тези пътешествия. На това дължим покрай другото и раждането на историята във варианта й на познавателна дисциплина, т.е. като наука, пише obekti.bg.

Наистина, сега трудно бихме могли да си представим историята на страни като Лидия или дори Персия, ако не бяха разказите на ранните гръцки историци начело с бащата на историята Херодот.

На пръв поглед дължим знанието си за Атлантида на сходни обстоятелства –

когато поредният любопитен елин – в случая големият държавник Солон, разочарован от неуредиците в родната Атина се отправил на пътешествие из Египет. Казват, надявал се да изучи мъдростта на другите народи и да я приложи в родината си. Дали е успял, сега не е важно. По-интересното е, че в едно светилище, точно там, където Нил се раздвоява малко преди да стигне морето, в една област, наречена Саис, с център град Саис, той се натъкнал на странен разказ, предаван като тайна сред жреците на местното божество Нейт. Разказ, който не само заплашвал да преобърне с главата надолу представата на атиняните за близкото им минало, но същевременно разкривал цивилизация, чиито размери и постижения били немислими за която и да е култура на Древния свят. 

Защото имало не само един Велик потоп, а няколко. Атиняните били само наследници на стара и благородна раса от полубогове, управлявани от мъдри и справедливи закони. И най-вече те водили война срещу една непозната сега сила, идваща отвъд Херкулесовите стълбове (днешен Гибралтар), срещу пришълци от един огромен остров, намиращ се в Атлантическия океан.

„Този остров - продължавал да разказва египетският жрец пред смаяния си слушател - бил по-голям от Либия (Африка) и Азия, взети заедно…

на него просъществувала империя, която го превзела целия, а също и много земи отсам Херкулесовите стълбове, чак до Египет на изток. Тази мощна сила искала да превземе вашата страна и когато всички останали държава паднали пред мощта на нашествениците, вие ги победихте, спасявайки тези, които все още не са били покорени от тях, и освобождавайки вече завладените.”

Този остров бил, разбира се, Атлантида, а народът, който я обитавал – могъщите атланти. Разказът на Солон стига до нас чрез произведенията на най-големия гръцки философ – Платон, който пък, както е известно, излагал идеите си в диалогична форма. В диалозите „Тимей” и „Критий” за ролята на „разказвач” е избран известният политик Критий, чийто пък прадядо бил добър приятел със самия Солон. Така към края на 5. в. пр.Хр. историята стигнала до атинската публика, а след това и до нас.

Самият едноименен диалог „Критий” е по-многословен и ни дава единствения по рода си разказ за произхода на Атлантида: атлантите били потомци на морския бог Посейдон от брака му с Клейто, дъщерята на родения от земята прабог Евенор. Първородни били пет двойки близнаци, най-старият от които бил наречен Атлас и така дал името на острова, народа и на самия океан. Самият Атлас и неговите наследници поели върховната власт над острова, а останалите братя си го разделили и управлявали в съгласие, което запазили и потомците им. Най-важното обаче било, че царете на Атлантида никога не вдигали ръка един срещу друг и винаги си помагали в беда. Обществото на владетелите и на обикновените хора било подчинено изцяло на добродетелта, а алчността за злато им била чужда. Това бил народ, запазил много от божествената си природа и чужд на човешките недостатъци. 


Островът бил чудо на чудесата:

самият Посейдон го бил разделил на пет пръстена, два от земя и три от вода, които се затваряли един друг,

правейки центъра му (където била и столицата на атлантите) непристъпен. Потомците му построили сложна система от канали и пристанища, като каналът, който водел от океана до вътрешното пристанище, бил 100 метра широк, а дълбочината му достигала 30 метра (за сравнение Панамският канал има дълбочина 12,5 м). Земните пръстени и самият централен остров били оградени от три стени – направени от мед, олово и орихалк (тайнствен метал с огнена светлина, непознат за нас, вероятно подобен на цинка). Недрата на този континент изобилствали от споменатите и други метали, а плодородието било невиждано в която и да е друга част на света.

В средата на целия този сложен комплекс стоял централният остров, на който бил разположен величественият храм на Посейдон и Клейто, целият покрит със злато. До него имало друг храм на Посейдон, който пък бил от сребро, а вътре целият бил облицован със слонова кост. Около него били разположени златните статуи на всички царе, както и фонтани и бани с топла и студена вода, а също и главната цитадела – дворецът на владетеля.

Краят на тази приказка, за съжаление, не бил добър.

Вечните пороци на цивилизацията не пощадили и Атлантида: алчността и желанието за власт взели връх над божественото начало и след неуспешния поход за завоюване на света самият Зевс отредил сурово наказание: само за едно денонощие сред невиждани земетресения и наводнения островът континент потънал.

Дотук нещата изглеждат ясни – Платон просто ни разказва още една приказка за златния век на човечеството и за грехопадението, известен от библейските сказания, намерил своето място и в древногръцката литература, например чрез Хезиодовата „Теогония”. Първият представител на тази песимистична версия е самият ученик на Платон – великият Аристотел, който категорично заявил, че „този, който е създал Атлантида, сам я е потопил”, намеквайки, че разказът на неговия учител е пълна измислица и има единствено поучителна функция.

Една фикция, в която обаче няма как да не видим познати реалии от античния свят, добавят умерените оптимисти. Защото,

ако Атлантида е алегория, тя най-вероятно е изтъкана от събития и факти,

които някога наистина са се случили, може би не в такъв огромен мащаб, не толкова отдавна и не с някакви потомци на Посейдон. Става въпрос за най-обикновено литературно хиперболизиране със силен философски оттенък. Работата над тази версия започва с бума на археологията като наука от края на 19. и началото на 20. век, като за дълго време търсенето дори е обявено за приключено – с победител Минойския Крит, за чиято гибел се смята избухването на вулкана на съседния о. Тера (Санторини). Схващане, което се приема с все по-голям скептицизъм, но и до днес има своите привърженици. 
         
Накрая, но не по-значение, идва версията на крайните оптимисти, атлантолозите, според които разказът на Платон може и трябва, непременно, да се тълкува буквално. Тази трета версия е най-пъстра, интересна и… съмнителна. В спектъра на атлантознанието са видими теории с различни цветове: както крайно неправдоподобни (атлантите били унищожени от атомна бомба; били открили начин да преодолеят гравитацията; познавали и използвали лазера; открили начин да постигат безсмъртие), така и разумни разсъждения, базирани на съвременните познания по геология и хидрология на Земята.

Атлантологията наистина гребе с пълни шепи от фонда на развиващите се природни науки. Някъде около средата на 20. век става ясно, че в дълбокото минало на планетата земната континентална повърхност е имала различна форма от днешната. Откритата тогава тектоника на литосферните плочи, както и възникването на средноатлантическия хребет, свързано с раздалечаването на континентите, дават на ентусиастите дълго търсения повод да видят в Платоновите сведения рационално зърно: Атлантида може да е потънала, след като тектоничните процеси заредили под нейните недра истинска бомба от лава, която унищожила континента за отрицателно време.

Едно спорно твърдение, което няма категорично признание от официалната наука. Има и други –

някои търсят обяснение за тайнственото изчезване на Атлантида в изместването на полюсите, което довело до бързо замръзване в областите, намиращи се непосредствено до географските полюси на земята – и да, според тези теории Атлантида може би трябва да се търси под леда на днешния континент Антарктида.

Подобни хипотези вървят ръка за ръка с напредъка в изследванията на океанското дъно и земната кора и в бъдеще вероятно ще се увеличават. Една по-стара тенденция в атлантологията също не бива да се пренебрегва: това е често прокламираното културно единство на жителите от двете страни на Атлантика, чийто най-често изтъкван пример са пирамидите, в които много хора виждат паралел с добре познатите ни египетски монументи. В тази връзка Атлантида е набедена за люлка на една обща цивилизация от двете страни на океана.

Звучи разумно – високоразвитата цивилизация на атлантите е била унищожена, но някои от нейните достояния са били спасени, за да дадат живот на бляскавите цивилизации на Египет и на древна Америка. Една история на залез и упадък, не без аналогии в „официалната” история на човечеството – например Римската империя и последвалото „мрачно” Средновековие, последвано на свой ред от Възраждането, наречено Ренесанс. Новото е само добре забравеното (разрушено или потънало) старо. Фактът, че според тектоническата теория едно време континентите са били разположени по-близко един до друг, само окуражава подобен начин на разсъждение.

Малкият проблем обаче е датировката

– тъй като споменатите природни катаклизми се простират милиони години назад във времето, а началото на египетската цивилизация се определя около 3000 г. пр.Хр. Много по-млади са културите на Мезоамерика – олмеките, може би най-старата от познатите ни култури там, развиват своята цивилизация едва между 1400 и 600 г. пр.Хр. 
  
Иначе казано, дори да предположим наличие на атлантическа цивилизация в този период, няма как да обосновем запазване на знанието за нея, пък било то и от древноегипетски жреци. Нито те, нито Платон са могли да познават една толкова древна история.

Но и Платон, и другите гърци имали представата за едно не толкова далечно минало, за което напомняли митовете и легендите на Древна Елада. Разказът на философа има поразителни сходства със съдбата на елинския свят преди класическата епоха, която ни е най-добре позната. Затова именно

критската хипотеза не бива да се загърбва окончателно

– защото могъществото на атлантите много напомня на това на критския цар Минос. Елините поначало били морски народ, поради това и особено чувствителни към разказите за владетели на моретата. Римският историк от гръцки произход Диодор изброява 17 таласократии (морски владичества) в своята история. Минойският Крит установява икономическо и военно господство в Егейско море, а вероятно е водил и война с атиняните, както в легендата за Атлантида.

Хипотезата не трябва обаче да ни ограничава, защото източната част на Средиземно море е особено благодатна област за рано развили се и отдавна изчезнали цивилизации. Не липсват и почти буквални паралели – американският учен Питър Джеймс я обвързва с разрушения от природен катаклизъм малоазийски град Танталида – в периферията на могъщото някога Хетско царство, известно и в древността с богатите си на руди земи. Дали наистина този район, около който се развиват и загиват най-древните култури в познатия ни древен свят, е родил и легендата за Атлантида?
Твърде вероятно – защото около десетина хиляди години преди новата ера, когато трябва да е потънала Атлантида, по бреговете му започват да се развиват първите градове – носители на цивилизация, митовете за която може би са пленявали въображението на древните елини.

В търсене на истината

Все пак дори и най-големите скептици не могат да отрекат, че в идеята за една обща працивилизация в Америка има доза здрав разум. Предполага се, че този континент е населен преди около 15 хил. години от преселници от Азия. Идеята за първоначалната колонизация може да се открие също в митологията на инките и ацтеките, според които цивилизацията и знанието им били дадени от божествата Виракоча и Кетцалкоатл. Ацтекският Кетцалкоатл е трябвало да се завърне в земите им под формата на бял човек на кон, който носи отмъщение за унизителното си прогонване преди хиляди години. Дали много преди европейците някой не е донесъл цивилизацията в Америка?

А ето как идилично описва цивилизацията на инките немският писател Якоб Васерман: „…алчността и честолюбието били непознати за тях, а също болезненият дух на недоволството, политическите страсти, егоистичните стремежи”. Испанският конквистадор Бартоломе де лас Касас пък свидетелства: „Местните жители били скромни, търпеливи, сдържани, поради това лесни за завладяване, което испанците правеха…”. Подобни свидетелства са много – начинът на живот на индианците трябва да е изглеждал за европейския завоевател близък до този на непокварените хора от Златния век на човечеството.

Не води ли това отново към Атлантида? И дали Платон, а и други негови съвременници са притежавали знанието, че там някъде, отвъд голямото море, е съществувала цивилизация, запазила не само къс от божествената невинност на атлантите, но и голяма част от техните достижения? Убеждение, коренящо се във вярата, че не само мислите на древните, но и техните пътешествия са достигнали много по-далеч, отколкото сме си представяли. 

Автор: Калин Стоев