Разкритите маленски видеоклубове били общо над двадесет! Публиката – главно млада и невръстна, се тълпяла в тях. Учениците бягали от училище, за да си запазят ред, „екскурзианти“ от други окръзи се вмествали с предимство, собствениците печелили…

Каква е тази упойка, какво толкова невиждано може да се види в душните „салончета“? Ами наистина неща, които другаде не могат да се видят (за щастие, бихме казали ние), пише "Флагман".


Ако човек се потруди да добие достъп до „закритите прожекции“ и да ги погледа, ще разбере, че продукцията, която е в обращение, се свежда до няколко потока:

Карате-филми — героите са от жълтата раса, боят не спира от първата до последната минута. Някакъв излинял полусюжет свързва отделните бойни сцени, озвучени от стенанията на падналите трупове, от характерните ъкания, с които се нанасят смъртоносните удари, и други звуци, които няма как да наречеш човешки. Кадрите са гросови като в учебен филм.

Шоупрограми, естрада, роксъстави — нищо общо с това, което телевизията ни е показвала. Като гледаш изпълнителите, напразно ще се питаш що за хора са това – певци, шутове или скитници, или привидения, или наемни убийци … Музиката е в тон с реквизита и мизансцена.

Серията „Джеймз Бонд“ — приключенията на кръвожадния агент 007, са канавата на съшити с бели конци уж сюжети, но пък „осмислени“ идеологически с борбата против „червената опасност“. И тук много бой от всякакъв вид — ръкопашен, стрелба, и, разбира се, трупове, кърви, стенания, гърчове и неизменният триумф на суперагента, който между боищата, пре-следванията и бягствата непременно среща и някоя блондинка, за да се убеди публиката с очите си, че е и супермъж.

Порнофилми — всичко, което едно разпалено и болно въображение може да измисли, е нищо в сравнение с това, което оргиите в порнофилмите ще му покажат. Сцените са предимно масови, действието не спира нито за миг, сюжет почти не съществува. И пак гросови кадри като в учебен филм. (Казват, че след една такава прожекция станало групово изнасилване.)

Има още и филми на ужаса, катастрофически, диаболични, каубойски и т. н. Въртели се дори няколко касети, в които главната роля изпълнява с колт в ръка младият Рейгън … Продукцията в обращение е много голяма, но съдържанието и качеството й, общо взето, са това. След шока на първото стъписване настъпва скуката. Тя идва много бързо. Но това го казваме ние, вие. Не тези, които се тъпчат или мечтаят да влязат в нелегалните салончета.

В Пазарджик първи в страната реагираха остро срещу епидемичното разпространение на доходоносните частни видеопрожекции. Осъдени са над 30 души, 20 уредби заедно с касетите към тях са конфискувани. Не трябва да премълчаваме, че на пазарджишкия районен съд не му е било много лесно в тези особени дела, за които няма никъде прецедент.

Махленските видеобизнесмени са осъдени на основание чл. 324, ал. 1 от Наказателния кодекс — за това, че са упражнявали професия без съответна правоспособност и разрешение. Текст, по който биха били осъдени и ако са продавали семки без разрешително …

По едно от делата четиримата подсъдими са оправдани, защото не е могло да бъде доказано по безспорен начин, че са събирали пари от над 600-те си зрители — т. е., че са упражнявали професия. И съответно уредбите и видеокасетите им са върнати. Нищо не пречи „културната революция“ в дома им, а и не само в техния, да продължи, стига да не носи или да не се докаже, че носи —неправомерни доходи!

Същата история в едър план

„Тревогата е фалшива! може би ще каже някой. — Видеоманията не е масово явление.“ Няма как да го опровергаем само що се отнася до частните видеопрожекции срещу заплащане, защото за тях официални данни няма. Но пък няма и основание да вярваме, че тревогата е само пазарджишка, и че нещата другаде са съвсем различни.

За обществените заведения обаче можем да бъдем много по-точни.

През пролетта на миналата година представители на Комитета за държавен и народен контрол и на Комитета за култура са направили проверка в 48 заведения, увеселителни и други, с цел да установят как се изпълнява решение № НК-8 от 8 юли 1982 г., с което Комисията за наука, култура и подготовка на кадри към Министерския съвет регламентира производството, вноса, износа, презаписа и разпространението на видеофилми и видеопрограми у нас. Какво се оказва?

Жейно Жейнов, главен инспектор в Комитета за държавен и народен контрол:

— Повечето от видеоапаратурите, ползувани на обществени места, са собственост на частни лица. Близо 90 процента от програмите са придобити и се разпространяват по частни пътища. От 80 касети в студиото за тиражиране на музика към Държавния комитет по туризъм само 6 са получени по официален път, а видеопрограми се излъчват редовно в повече от 100 подшефни на комитета заведения.

В най-големия хотел на столицата „Витоша-Ню Отани“ има специално тон-студио за снабдяване на хотелските заведения с музикални и видеопрограми. Но от намерените 35 касети само 19 са на хотела и само 3 — с български записи.

Безконтролно се излъчват и филми, доставяни от гости-чужденци.

Подобно е положението и в Клуба на младия търговски работник „Астория“, видиотека „Орбита“, бар-дансинг „Ритъм“ в Клуба на моряка и в младежката дискотека към СП „Вода и канал“ — Варна, в дискотека „Балик“ — Толбухин… Намерени са 120 касети с над 250 часа видеопрограми, съдържащи насилие, еротика, екстремизъм…

През миналата година само в дискотеките има над 8 милиона посещения. В колко от дискотеките има видеоуредби, колко видеоуредби има на други обществени места не се знае!

Каналите

Неосведомения читател сигурно вече се пита; по кой начин, по какви пътища и канали видеото е успяло да нахлуе у нас? В български магазин видеокасетофон не се е появявал, нито видеофилми. Откъде са се снабдили собствениците им, пък и обществените заведения?

До миналата година ВТО „Кореком“ е продало 1580 видеокасетофона, а за тази са договорирани нови 1220. По неофициални данни официално в страната са внесени над 10 000 видеоустройства.

Не са малко и любителите на новости, които, за да имат видео, вършат закононарушения, а тенденциите сочат нагоре. Не можем да си представим, че някой ще държи такава скъпа техника само за украса или демонстрация на „в крак с модата“.

Видеофилми се продават официално само в системата на „Интерхотели“, и то само срещу валута и с беден асортимент — предимно анимационни, рядко игрални, нито един музикален.

Затова пък имат филми-балети — за половин година не са продали нито, един и накрая се принудили да ги приберат с все балерините и оркестъра в склада … Специализирани ателиета за видеозаписи няма, да не говорим за магазини или щандове за даване на видеофилми под наем, както се прави по света.

Това са официалните източници за снабдяване. Явно не от тях са покрити нито реалният брой уредби в частни ръце, а още по-малко огромните количества филми и касети, които вървят от ръка на ръка между собствениците на частни колекции. Значи съществуват и други начини.

На изясняването на тази „загадка“ (загадка не и за въвлечените в нелегалния пазар) посветихме едно пътуване на автостоп с ТИР. Шофьорът се оказа словоохотлив:

— Кой носи видеофилми? Работниците в Либия, моряците, шофьорите от международните превози. А нашего брата не е аташе по културата. Той гони печалбата. На сезонната разпродажба във ФРГ можеш да купиш видеокасетофон за 400—500 марки и у нас да го продадеш за 5000 лв.

С касетите пък е съвсем лесно — скриваш ги на сума места в колата и тук ги продаваш със 100—150 лева печалба.

За купувачите важи правилото: който търси, намира.

На бит-пазарите в София и Пловдив, на пристанищата, по магистралите… Добре снабдените по описаните начини продавачи фактически са монополизирали тази дейност и диктуват вида, качеството и цените на предлаганото. Трябва да признаем, че те показват завиден търговски нюх, проучили са добре конюнктурата, добре познават и се съобразяват с интересите и предпочитанията на платежоспособната публика.

А когато скъпо купената касета се върти, върти и накрая омръзне на собственика й? И това е уредено — този кръг хора пряко или чрез посредници имат безброй връзки помежду си и могат винаги да разчитат на приятелски услуги за нови записи, които се заплащат между 50 и 120 лв.

сп. „Общество и право“, 1984 г. - "Тихата агресия на видеото"