Заради Солженицин наказват Валери Петров (СНИМКИ)

На 27 август, преди три години, след месец боледуване и два мозъчни инсулта, към рая полетя един от най-големите български поети. Отиде си тихо, както живя. Никой никога през тези негови 94 години на грешната земя не го чу да крещи, да се тупа в гърдите, да размахва лакти и удря по масата в пиянски екстаз. Само стиховете му звъняха като камбаните на „Св. Александър Невски”. И караха хората да поспрат, за да ги чуят. 


Протестът на БАН, ноември 2010 г., с Аксиния Джурова

Родил се като Валери Нисим Меворах в дом на детска учителка и виден столичен адвокат, дипломат, писател. На петнадесет години публикува първите си стихове в списание „Ученически подем”. Тогава бе трудно да печаташ с име на евреин, казва и взема майчината си фамилия Петров. Две години по-късно се ражда и първата му книга, а през 1944-та вече е дипломиран лекар. Но явно не това ще бъде неговото поприще. Дали е загубила медицината, днес едва ли някой може да каже, но че поезията е спечелила, признават всички дори и враговете му. А защо е станал лекар? И той се чуди. Обяснява го с волята и практичността на родителите си. Все пак болницата на Рилския манастир отбелязва в книжата си, че по някое време там е работил д-р Петров. Било е за малко, защото заминава на фронта. Но вече като писател. 

След това става един от основателите на вестник „Стършел”, Работи къртовски, с времето го отрупват с награди. Българската академия на науките го прави академик, но той преценява, че такава титла не отива на поет и никога не я пришива пред името си. Дори не иска да я чува. 

За първия български мюзикъл, „Когато розите танцуват”, авторът му казва: „В тази вироглава пиеса, става въпрос за любов”, а за любовта по това време можеше да се говори само толкова, колкото тя помагаше на производствения процес. Весела работа, а Сатирата продадена до последния стол месеци напред.

Но човек като реши да шета на съвестта си, особено в онова зряло социалистически време, рано или късно. ще си строши главата. При Валери Петров това се случва сравнително рано -през 1970 година. Александър Солженицин току- що е издал „Архипелагът ГУЛаг”. Вътре е цялата мерзка, нечовешка, жестока действителност на сталинските лагери в Сибир. А човекът, той не само че не диша волно, както се пее в песента, а се е превърнал в свирепо животно. Шведската академия на науките не се бави и веднага удостоява Солженицин с Нобелова награда за литература. Москва подскача като ужилена. София е направо ранена. Как може. Събират се разстроените ни писатели и пишат изпълнена с възмущение протестна Декларация, в която настояват Стокхолм да отмени решението си и отнеме наградата. Такива документи по принцип се подлагат на гласуване и се приемат с пълно мнозинство. Вдигаш ръката и толкова. Какво ще му мислиш. Животът продължава. Да, но пет души обаче отказват да вдигнат ръцете. Валери Петров обяснява отказа си да подкрепи декларацията, с факта, че не може да гласува против нещо, което не познава. „Архипелагът Гулаг” тогава не е издаван в България. В думите му наистина има логика, но липсва и грам разум. Репресивната машина направо го сдъвква: Изключват го от Комунистическата партия, от писателския съюз и му забраняват да публикува. В този момент, пак в рая, колегата му Уилям Шекспир сигурно е подскочил от радост. Защото от този ден нататък, въпреки че не знае английски, а използва суровата интерпретация на свой приятел, Валери Петров превежда всички творби на автора на Хамлет. Световната история не познава друг такъв случай, а от „Гинес” имаха пълно основание да го наредят сред рекордьорите си.
А колкото до властта тя му беше вдигнала мерника две години преди това, когато пред пълна зала на Софийския университет прочете поемата си „Самоизгаряне”. Главният герой в нея се казва Ян Палах и се бе запалил насред Прага в знак на протест против съветската и на други социалистически страни интервенция в суверенната му родина. Такъв е Валери Петров, нищо че пише и много смешни работи.


Във Великото Народно събрание, август 1990 г.  Снимки Иван Григоров

През 1990-а покрай общата еуфория поетът попадна във Великото народно събрание. То не беше парламент, а академия, събрала най-големите ни режисьори, актьори, писатели, учени, ошарени в различни партийни цветове. Минаваха месеци в крясъци, истерии, заплахи и обикновено глаголене. Една вечер на трибуната застана Валери Петров. Говореше както винаги тихо. Разказваше за идеалите на своята младост, за нуждата от социална правда, за човечността. На синята част от залата словото на поета никак не се хареса. Не мелеше брашно във воденицата им. Започнаха да свиркат и тропат. Валери Петров спря, погледна ги и вместо да започне да се надвиква, както постъпваха другите, каза: Съжалявам, но явно моите думи не са за тази аудитория, после бавно се отдалечи от трибуната. След него 400 души неудобно мълчаха.

Ето какво разказва авторът на „Време разделно” Антон Дончев за своя приятел:

 
Исак ГОЗЕС