Тоталитарната власт на БКП разделя провинилите се на свои и чужди. По тоталитарно време една от основните задачи на репресивния апарат е така наречената борба с хулиганството и мързела. Това разкриват документи от Комисията по досиетата на бившата държавна сигурност.
А в страна, в която почти всичко е забранено, могат да те изкарат хулиган даже само заради прическата или за дрехите, с които си облечен.
Всъщност в тази необявена война на собствения народ се забелязват няколко етапа. Бруталните репресии, които започват непосредствено след 9 септември, впоследствие до голяма степен се заменят от по-рафинирани, но също пагубни за хиляди човешки съдби методи, пише "168 часа".

За тази последователност има различни причини. Например смъртта на Сталин, идването на Тодор Живков на власт или смяната на генералните секретари на КПСС, както и Унгарското въстание, Пражката пролет и бунтовете и стачките на "Солидарност" в Полша неминуемо оказват влияние.

У нас, за разлика от другите соцстрани, където след смъртта на Сталин лагерите са закрити, те работят почти през цялото време. Има и паузи в репресиите, но те са кратки. Така например закритият за малко концлагер в Белене отваря отново врати на 19 януари 1964 г., този път като наказателно общежитие за изселени. Друг е въпросът, че властта нарича концлагерите с други имена.

Министърът на вътрешните работи Дико Диков твърди: "Ние се спряхме на с. Белене, но това не е лагер, тъй като последният предвижда охрана, храна, легла и т.н. Но в новия указ и този въпрос за лагерите трябва да се реши, за да имаме ние в ръцете си законна форма и в случай на усложнена обстановка да действуваме."

Но общежитието напълно отговаря на определението за концлагер: място за лишаване от свобода без присъда, по административен ред от органите на МВР като репресия и наказание за политическо инакомислие и действия или като превантивно изолиране на членове на политически, етнически, социални, религиозни и други групи и на лица с криминални и противообществени прояви.

А в началото на декември 1963 г. изселването, което също е преустановено през април 1962 г., е възобновено. На 17 декември 1963 г. министърът на вътрешните работи Дико Диков констатира пред ръководството на МВР: "Вражеските елементи са раздвижени, активни и нагли в свойте действия срещу властта и нейните мероприятия. С вицове те опорочават нашите успехи и постижения в строителството на социализма, говорят против Правителството и ЦК на БКП, особено против първия секретар др. Живков. Тук има пръст врагът, има пръст чуждестранната разведка. Целта е да се създаде неверие в нашата власт, в
дружбата ни със СССР, да се компроментира правителството и ЦК на БКП, нашия Първи секретар - др. Тодор Живков."

Най-голямо раздразнение у милиционерите предизвикват младежите, които повлияни от рока и хипи-културата се носят по западен образец и слушат "забранена" музика. Техни "развъдници" се явяват централните части на големите градове - София, Пловдив, Варна, а през лятото значителни групи от тях гастролират и по морските ни курорти.

Най-тежко според режима е положението в столицата. В центъра, в Градската, Банската и Царската градинка, както и в Парка на свободата вечерно време се събират тълпи от "разхайтени" младежи, които свирят на китари и пият по пейките.

Периодично специално за тях се организират кампании и арести, които най-често за потърпевшите завършват с бой в мазетата на районните управления на милицията или в прословутата сграда на ул. "Московска" 5. За зловещата сграда в центъра на София в свое интервю за "168 часа" разказа репресираният Божидар Витанов: "В периода 1959-1960 г. имах нещастието да бъда каран седем пъти в Столичното управление на МВР на ул. "Московска" 5 Причините бяха, че съм носел тесни панталони, слушал съм западна музика, танцували сме американски танци и т. н. За първи път ме арестуваха една съботна вечер около 20,00 ч. в клуба на ул. "Гочо Гопин". Нахлуха много цивилни и униформени и ни накараха да си свалим панталоните, без да си сваляме обувките. Аз и неколцина младежи не се подчинихме. Тогава ни натовариха на една закрита кола и ни закараха на "Московска" 5.

Влязохме в чакалнята и започнаха да ни викат един по един. Когато дойде моят ред, влезнах в стаята. Там имаше двама униформени висши офицери от МВР. "Сваляй бързо панталоните бе, копеле!" извика единият, дойде до мене и ме удари по лицето. Казвам: "Чакайте, не ме бийте, нищо не съм направил, панталоните са си мои." "Я го карай долу тоя!", каза другият офицер. Извикаха един старшина и той ме поведе по стълбите, които водеха към бул. "Дондуков". Отляво имаше нощен бар, а срещу него една врата, в която влязохме.

По много стълби надолу стигнахме до друга врата, а след нея до едно голямо помещение с дървен под и десетина килии около него. Отвориха една и ме блъснаха в нея. Мина доста време, сигурно беше след полунощ, когато се чу някакъв глас: "Всички да си свалят горните дрехи, да си свалят обувките и чорапите и да си навият ръкавите и панталоните до коленете."

После изщрака ключ: "Излизай!", извика някой. Изкараха и други "Лягай! Вдигай краката!"
Страшни писъци огласиха тъмницата

"Не викай, твойта мама, брой до 50!" Нещо плющеше. Викове и ругатни. Това продължи повече от час, докато дойде и моят ред.
Накараха ме да легна. Над мене се беше изправил цивилен мъж, с навити ръкави: "Ще броиш до 50 на глас и ако не викаш силно, ще се спасиш и ще те пуснем." Един дълъг гумен бич свистеше и нанасяше удари по ходилата - неописуеми болки.

Преброих до 50, като виках, но слабо, защото като се обадех по-силно, виждах погледа му на убиец. "Ставай!", изкомандва палачът, целият облян в пот, но като се надигнах, силна болка прониза ходилата ми и паднах на колене. "Дай ръцете!" Не можех да стъпя и както си бях на колене, опънах ръцете си събрани напред. "До 20 ще броиш!", нареди той. И започна да ме удря по ръцете. Боли много, но какво е това пред ударите по табаните. "Сега отивай в банята."

Но има и случаи на съпротива. През 70-те години назначават строги квартални отговорници, които да всяват респект в централните райони на София. Известен е случаят с кварталния Нинов в бившия Димитровски район. Като бивш пожарникар той е пострадал по време на гасене на пожар и лицето му е със страшни кървавочервени белези.

Славата му на безкомпромисен милиционер се носи надалеч и дори най-видните столични непукисти бързат да преминат на отсрещния тротоар, когато го забележат да се задава отдалеч. За няколко години в района около ЦУМ и Централни хали той е пълновластен господар и всички се страхуват от него. Известен е, че за най-малкото провинение изпраща млади хора, често ученици, на лагер или поне за няколко седмици на каторжен труд в тухларните за най-невинни провинения.

Славата на страшилището обаче угасва изведнъж. Разказват че в късна доба той имал неблагоразумието да мине през градинката пред Централна баня. Там за негово нещастие в този момент се били събрали видни столични хулигани, повечето от които са сърбали попарата на зловещия милиционерски началник.

Допълнително масло в огъня налял фактът, че младежите разбрали, че отговорникът им е написал ужасни характеристики за казармата.
Дали са били подготвени предварително, или не, но те вкупом се нахвърлили срещу него. Кварталният гаулайтер бил толкова изненадан от внезапното нападение, че не смогнал да извади дори пистолета си. Стотици анонимни юмруци се стоварили почти едновременно върху него и в резултат едвам оцелелият комунистически блюстител на реда бил принуден да се пенсионира по болест. В резултат следващите квартални отговорници в Димитровски район на столицата са значително по-сговорчиви.


Източник: "168 часа"